Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Човек винаги трябва да се стреми да прави нови неща. Дилън можеше цял живот да пее протестни песни и може би щеше да спечели много от това, но не го направи. Трябваше да върви напред и когато през 1965 г. навлезе в музиката с електрически инструменти, разочарова много хора. Концертът му в Европа през 1966 г. беше най-великият, който е правил. Навремето излизаше на сцената, посвирваше на акустичната китара и публиката го обожаваше. После доведе момчетата от „Дъ Бенд“, изпълняваха някое електронно парче и понякога публиката ги освиркваше. На един концерт, когато се канеше да изпее Like a Rolling Stone, някой от залата извика: „Юда!“ Дилън каза: „Свирете колкото силно можете!“ Така и направиха. Същото беше и с „Бийтълс“. Постоянно се развиваха, вървяха напред, усъвършенстваха изкуството си. Точно това съм се опитвал да правя и аз – да вървя напред. Иначе, както казва Дилън, ако не се стремиш да се родиш, значи се стремиш да умреш.

Какво ме мотивираше ли? Мисля, че повечето творци искат да изразят благодарността си за това, че могат да се възползват от стореното преди нас. Аз не съм измислил езика или математическите формули, които използвам. Произвеждам много малка част от храната си, а дрехите вземам наготово. Всичко, което правя, зависи от другите членове на нашия вид. Затова мнозина от нас искат да допринесат за вида. Опитваме се да изразим нещо по единствения начин, който повечето от нас познават – защото не всеки може да напише песните на Боб Дилън или пиесите на Том Стопард. Опитваме се да използваме дарбите, които имаме, за да изразяваме съкровените си чувства, да показваме колко ценим постигнатото преди нас и да добавим нещо към него. Ето това ме мотивираше.

Епилог

Един слънчев следобед, когато не се чувстваше добре, Джобс седеше в задния си двор и размишляваше за смъртта. Разказваше за преживяното в Индия близо четири десетилетия по-рано, за будизма и възгледите си за прераждането и непреходността на духа.

– За вярата в Бог съм почти петдесет на петдесет. През по-голямата част от живота си съм смятал, че сигурно има нещо повече от онова, което виждаме.

Призна, че сега, изправен пред смъртта, може би надценява вероятността за съществуването на Бог, защото му се иска да вярва в задгробния живот.

– Харесва ми да мисля, че след смъртта ни остава нещо. Странно е целият този опит и малкото мъдрост, които си събрал, да изчезнат ей така. Затова много ми се иска да вярвам, че нещо остава, че може би съзнанието се запазва.

Замисли се, а след дълго мълчание добави:

– Но пък от друга страна, може да е като бутон за стартиране. Щрак и те няма.

Отново замълча за момент и се усмихна леко:

– Може би затова не обичах да слагам копче за изключване на устройствата на „Епъл“.

БЛАГОДАРНОСТИ