Стъкларят от Мурано

— Ама той е много силен! — отбеляза изумено старецът. — Идеален за бъдещата си професия! — И изду бузи, сякаш надуваше течно стъкло, а после ги боцна с пръст, за да забавлява детето. После седна на предложения му стол, който Алесандро любезно освободи, след което кацна на рамката на леглото. — И така, нося два дара! — отбеляза тържествено гостът им. — Един за майката и един за сина. За бащата не нося нищо, но както виждам, той вече разполага с всичко, за което си е мечтал! Първо дамите!

Извади от джоба си сгънат вестник и й го подаде. Леонора го пое с не особено добро чувство — вестникът я връщаше към един не особено приятен момент.

„Ил Газетино“.

Погледна към Алесандро — точно навреме, за да забележи как двамата мъже си разменят съучастнически погледи.

— Хайде, отвори го! — подкани я годеникът й. — Виж какво пише!

Леонора разтвори вестника и там, на първа страница, я посрещна водещото заглавие:

„МАЕСТРО И МЪЧЕНИК“

Подзаглавие: „Корадо Манин се е върнал, обричайки се на сигурна смърт, от любов към тайната си дъщеря. Прочетете невероятната, но истинска история за саможертвата на един от най-великите синове на нашия град!“ Очите й се плъзнаха надолу: „Ексклузивно, от Витория Миното.“

— Витория? — повдигна въпросително вежди.

Алесандро се усмихна и поясни:

— Изпратих й тетрадката на Корадино. С разрешението на свещеника иконом, разбира се, на когото вече му я върнахме, за да я прибере на сигурно място в църквата. Исках просто да те изненадам.

— И определено ме изненада! Доста е променила тона си!

Алесандро приседна до сина си и погъделичка коремчето му. После рече:

— Надали. Ако имаше нещастието да я познаваш толкова, колкото съм я познавал аз, щеше да знаеш, че единственото, което има значение за нея, е ексклузивната история. Не че е лош човек. Просто бързо сменя пристрастията си съобразно това кой ще й поднесе най-интересния разказ. Точно поради тази причина между нас така и не се получи. За нея работата винаги е била по-важна от хората и техните чувства.

При споменаването на думата „работа“ Аделино имаше благоприличието да сведе засрамено очи. После промърмори:

— Като стана въпрос за работа, ние… Всъщност аз много бих се радвал да се върнеш при нас веднага, щом семейните ти задължения го позволят!

Леонора се загледа за момент в пода, спомняйки си безславното си напускане на работилницата.

— Всъщност ние се нуждаем от теб! Всички ние, включително майсторите! Отваря ни се доста работа, при това може би за доста време! Вестникът излезе едва тази сутрин, а вече имаме стотици запитвания за линията „Манин“! Обществеността е странно нещо — сега пък смятат Корадино за герой. Затова мислим да пуснем рекламната кампания на национално ниво! Киара и Семи са на седмото небе!

— Не се и съмнявам! — разсмя се най-сетне Леонора. И паралелно с това започна да си спомня и други неща — миризмата на пещта, горещото стъкло, издуващо се под напора на дъха й, приемащо форма от ръцете й. Обожаваше всички тези усещания, но същевременно гордостта й не й позволяваше да отстъпи веднага. Затова попита: — И откъде да знам, че ме искаш обратно просто като стъклар, а не като фигурант в битката ти за световно господство?

— Ах, да! Това ми напомня за втория ми подарък! — отбеляза Аделино и започна драматично да потупва джобовете си, с което породи неохотната усмивка на младата майка. И накрая, от последния джоб, подобно на факир, измъкващ въженце от кърпички, той започна да вади една твърде позната синя панделка. Леонора го загледа хипнотизирано, докато накрая от джоба на стареца изскочи стъкленото сърце.

Съвършено както винаги, затворило светлината в центъра си. Леонора се обърна към Алесандро, който в този случай вече поклати глава, очевидно и той удивен от видяното.

— Но ти как… Кога…

— Как го извади от канала? — изстреляха накрая двамата едновременно.

Аделино сключи неразбиращо белите си вежди и промърмори:

— Какво искате да кажете?

Алесандро му разказа случилото се, доста засрамен от своята роля в него. Накрая завърши:

— Та както разбираш, сърцето е… беше… някъде под Моста на въздишките. И съм много изненадан, че е било открито.

— О, не! — усмихна се Аделино. — Това не е сърцето на Корадино. Очевидно онова вече е намерило покой и според мен точно така е трябвало да стане. Градът и морето ще го погълнат.

Както са погълнали и Корадино. Да, подходящ край на сърцето му.

— А това — отбеляза Аделино и залюля сърцето така, че то проблесна на слънцето — е едно от твоите сърца, Леонора, от онези, които изработи в нашата работилница! Ето затова те искам обратно при нас! Очевидно си много по-добър стъклар, отколкото си мислиш, щом бъркаш творението си с онова на твоя предшественик! — И се усмихна широко, включвайки и трима им в идеята за това наследство.

Леонора огледа сърцето и не забеляза нито един от недостатъците, които бе зърнала преди.