Стъкларят от Мурано

И когато отец Томазо поведе Леонора Манин по пътеката към олтара на църквата „Санта Мария дела Пиета“, която бе неин дом в продължение на двайсет и една години, момичетата сирачета запяха. На свещеника му се стори, че днес песента им звучеше по-божествено от всякога, но, от друга страна, може и да се дължеше на далеч по-земните им копнежи — и те някой ден да си намерят подобни съпрузи. Лоренцо Висконти-Манин чакаше край олтара, облечен във великолепни златисти одежди, и отец Томазо усети известно опасение относно разкоша на младия мъж. Това опасение трая съвсем кратко — точно докато младоженецът се обърна, за да посрещне булката си, и всички видяха, че неговите очи също са пълни със сълзи. А когато свещеникът предаде Леонора на съпруга й, младата двойка не се хвана за ръце така, както му беше обичаят. Двамата се спогледаха, усмихнаха се и сякаш следвайки някакъв свой ритуал, който отецът не успя напълно да схване, те вдигнаха десните си ръце, разтвориха пръсти като звезди и допряха ръцете си пръст до пръст, палец до палец.

Четирийсет и трета глава В кантина „До Мори“

Когато Салваторе Наваро влезе в кантина „До Мори“, за да получи една поръчка, а гласът на онзи, който го посрещна, се оказа френски, а не венециански, той изобщо не бе изненадан. Само много, ама много уплашен. Не беше изненадан, защото Те го бяха предупредили, че това може да стане. Ала единственото, за което можеше да мисли той в този момент, бе как тялото на Корадино Манин пада напред в студените води на канала, със стъклено острие в гърба, и как мантията му потъмнява още повече, докато попива водата и го повлича надолу към Ада. Салваторе напусна заведението веднага, без дори да изслуша предложението на французина. В бързината си да излезе дори събори една масичка, като че ли всяка секунда в повече, която прекарваше в компанията на този човек, го набелязваше все по-необратимо като предател.

Салваторе пое с пълни гърди нощния въздух и се втурна надолу по Кале дела Морте към канала. Там спря и зачака ужасено да чуе стъпките на преследвача си. Накрая, с огромно облекчение, долови познатия скръбен повик на гондолиерите: „Гондола, гондола!“ и веднага спря лодкаря. Едва когато се настани удобно върху кадифените възглавници и даде указания на гондолиера да гребе към Двореца на дожа, се разтрепери истински.

* * *

Все така в кантина „До Мори“ Дюпармьор сви рамене и отпи нова глътка от виното си. Не успя да убеди Салваторе, а и изгуби Корадино по най-безславен начин, но си знаеше, че все някой ден някой щеше да бъде убеден. Златото на краля вършеше чудеса. Сведе очи към бокала си и изчисли времето — да, все още разполагаше с достатъчно време да допие виното си и да се измъкне спокойно, преди Салваторе да го издаде на Десетимата и те да изпратят тук агентите си. Надигна отново чашата. Да, тук виното действително бе великолепно.

Четирийсет и четвърта глава Сърцето на Леонора

Раждането беше доста трудно, затова от болницата решиха да задържат Леонора един ден в повече. И без това не особено лесен пациент, тя не прие новината спокойно, а на следващия ден беше на седмото небе, когато я пуснаха. Тримата се качиха на лодка от болницата, тъй като майката все още се чувстваше слаба. Градът я посрещна наново със своите величествени мостове и дворци и със славата си. Тя усети, че отново обича Венеция и Венеция също я обича. Мястото й беше тук, тя принадлежеше на този град. Защото бе сторила нещо толкова важно, като да даде живот тук. Бе дарила Серенисима с още един син. Що се отнася до Корадино — той бе опростен както от нея, така и от Венеция. Карнавалът беше в разгара си, зимата си бе отишла. И тя копнееше отново да се завърне в апартамента си. Но радостта й бе още по-голяма заради неразборията, която я посрещна — Алесандро бе преместил при нея всичките си вещи, само за една вечер. Докато отваряше вратата, зърна проблясъка на рубина върху ръката си. Пръстенът я върна към един момент на уединение вчера в болницата, когато той й бе направил предложението така, както се полагаше, и тя бе казала „да“. Алесандро влезе след нея, понесъл безценния им товар в преносима люлка, която постави внимателно до леглото й. До тяхното легло. Мадоната на Свещеното сърце се усмихна благо и на трима им. Сърцето, което държеше в ръце, блестеше и Леонора най-сетне я разбра. Сърцето бе Синът на Светата Дева.

* * *

През напрегнатите първи седмици на непрекъснато кърмене и нарушен сън Алесандро си бе вкъщи, в отпуск по бащинство, затова бе у дома, когато на прага им се появи неочакван гост. Аделино се материализира безшумно в апартамента им, скрит зад огромен букет цветя, целуна майката и бащата и по двете бузи и погъделичка весело сина им. Бебето лежеше върху една овча кожа в дневната, загледано удивено — както майка му и баба му преди него — в кристалния филигран на отразената в тавана вода на Венеция. Вкопчи се здраво в един от разкривените вече пръсти на Аделино и отказа да го пусне.