Стъкларят от Мурано

Оказа се точно така. Върховете на пръстите му бяха дотолкова подгизнали от пот, че тънкият велен започна да набъбва под тях. Алесандро побърза да ги изтрие и подсуши в дрехите си. Защото то беше тук, доказателството — неоспоримо и необратимо. Последните страници съдържаха мерки, изчисления и чертежи, касаещи Залата на огледалата във Версай. Тежестта на това откровение го накара да се вцепени. Започнала като плод на предателството и измяната, тази зала бе продължила традицията, приютявайки Виторио Орландо, премиер на Италия. Дали Орландо и останалите величия — Удроу Уилсън, Лойд Джордж и Жорж Клемансо — са се сетили да погледнат в огледалата на Корадино, докато са разкъсвали сърцето и душата на Германия с онзи „Договор“ от 1919 година, положил началото на неизбежните събития, довели в крайна сметка до Втората световна война? Надали можеше да се намери друго място на света, онагледяващо по-ясно поговорката: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш.“ На Алесандро му идваше да се разплаче. Бе разрешил окончателно загадката, ала с нея бе донесъл и вестта, от която Леонора се ужасяваше най-много.

Леонора…

Погледът му улови и нейното име на страницата — всъщност, на последните две страници от книгата. Тук почеркът беше различен — разкривен, развълнуван, без точността на математическите изчисления и тук-там размазан от капки сълзи. И така, Алесандро остана на пода и прочете писмото, което Корадино бе написал на своята дъщеря — писмо, което би могло да бъде адресирано и до Леонора, неговата Леонора, като послание от вековете.

Четирийсета глава Рубинът

Някой пищеше и плачеше. Гърчеше се в слуз и кръв върху чаршафите. Приличаше на Леонора, на нейния собствен глас.

Откога съм в това състояние?

Загрижени монахини и лекар в син гащеризон се събраха притеснено при вдигнатите й на магарето крака. Коланите на мониторите обгръщаха повдигащия й се като морски вълни корем. Встрани от нея бръмчеше някаква машина с игла, която се стрелкаше с невероятни отклонения върху ролката милиметрова хартия. Болката замъгли очите й и тя отново призова Алесандро така, както правеше при всяка поредна контракция на измъченото си тяло. И накрая, като по чудо, той отговори. Не като ефимерен, породен от болката сън — защото тя непрекъснато се връщаше към общите им спомени, за да преживее този ужас сега — а като силно и категорично присъствие, тук, край леглото й. Неговата твърда, суха ръка държеше здраво нейната мокра длан. Тя стисна пръстите му толкова силно, че едва не му счупи кокалчетата. После мъглата пред очите й се вдигна и тя го видя съвсем ясно — обсипваше с целувки ръката и челото й. И държеше нещо в ръка — някаква книга. Прошепна нещо в ухото й — през изблиците на кръвта, докато пак се напъваше, тя чу:

— Той се е върнал тук! Корадино се е върнал!

Болката утихна за малко. Леонора вече познаваше отлично ритмите й. Затова бе наясно, че разполага с време само колкото да изрече:

— Не ми пука! Не ме изоставяй!

И го чу да отговаря: „Никога повече“, преди болката отново да я доведе до безсъзнание и ужас. И изобщо не разбра, че по време на родилните й напъни той бе пъхнал на безименния й пръст пръстен с червен рубин, излязъл сякаш директно от огньовете на стъкларската пещ. Разнасяше го цял ден в джоба си, в елегантна кадифена кутийка. Беше решил да й предложи по време на Карнавала и именно това бе причината за снощното му въодушевление. Обаче не стана така, както го беше планирал. И сега тя нямаше никаква представа за въпроса, който й беше зададен. Алесандро можеше да почака и до утре за ритуала по падането на колене и поднасянето на цветя, но нещо му подсказа, че точно сега е най-подходящият момент да й поднесе пръстена.

За да не би утре да стане твърде късно.

Четирийсет и първа глава Писмото|(Част I)

Леонора лежеше неподвижно. Алесандро, с блеснали от сълзи очи, продължаваше да държи ръката й. Ръката, която носеше неговия пръстен. Мъките й бяха приключили.

А наградата? Той също спеше, в стерилна пластмасова кутия, поставена до леглото й. Миниатюрно, перфектно вързопче със сгърчено от първото си изпитание лице, но за гордия баща — най-красивото нещо на света, освен Леонора. Заради него би убил дори и тигър с голи ръце. Заради него — за своя син! Той би трябвало да е в златна люлка, а не в това абсурдно болнично приспособление.

Алесандро бе пристигнал в болницата точно навреме за раждането. Събитията от предишната нощ му бяха като в мъгла — как се завърна триумфално вкъщи, за да завари апартамента празен, как се уплаши, че Леонора е заминала и как после забеляза примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Съобщението беше от болницата. А после лудият бяг дотам, страхувайки се само един бог знае от какво.

Тя помръдна. Очите й се отвориха и руменината нахлу отново в бузите й. Вече не беше Пролетта, вече беше Лятото — богато, плодовито, с перфектен, здрав син. За първи път от детството си насам Алесандро благодари мислено на Бога.