Мина покрай прозореца, но без да надникне вътре, и веднага потропа на портата. Появи се достолепна матрона със свещ в ръка. Той изобщо не дочака въпроса й, а направо просъска:
— Отец Томазо!
Познаваше прислужницата — вечно сърдита и мрачна стара мома, чиято най-велика наслада бе да пречи на хората. Ала тази вечер гласът му излъчваше такава безапелационност, че тя се обърна, без да задава никакви въпроси, и веднага доведе свещеника.
— Господине?
Корадино разтвори мантията си и извади отвътре кожената торба с френското злато. В нея пъхна книгата от велен, така че някой ден тя да узнае истината и, може би, да му прости. Погледът му се стрелна наляво-надясно из мрачната уличка — да, никой не се бе доближил до него достатъчно, за да го види какво прави.
С глас, твърде нисък, за да бъде чут от когото и да било друг, освен от свещеника, той изрече:
— Отче, дарявам тези пари за сираците към Болницата на милосърдието!
Както и се надяваше, маската промени гласа му до неузнаваемост. Свещеникът протегна ръка, за да поеме торбата с шаблонните думи за благодарност, обаче Корадино я задържа, докато не се увери, че отецът го поглежда в очите. Отец Томазо не може да не го познае!
—
Очите на свещеника проблеснаха. Той обърна ръката, която държеше торбата, и погледна дланта — гладка, без никакви отпечатъци. Отвори уста, за да каже нещо, но очите зад маската го стрелнаха предупредително. Свещеникът бързо се осъзна и рече:
— Имате думата ми, че те ще ги получат! — А после, като че ли се догаждаше какво предстои, допълни: — Бог да те благослови, човече!
Една топла и една леденостудена ръка се стиснаха за миг, а после вратата се затвори.
Корадино продължи напред. Не съзнаваше накъде върви. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да се отдалечи максимално далече от сиропиталището.
А после, накрая, свали маската си.
И тогава, внезапно, разбра накъде трябва да тръгне. С всяка следваща стъпка напред нощта се стоварваше все по-силно отгоре му, притискайки го безвъзвратно в своя мрак. Водата в каналите се плискаше близо до уличките и шептеше за сбогом. И ето че най-сетне Корадино чу зад себе си очакваните крачки. Звучаха в синхрон с неговите. Накрая стигна Кале дела Морте — Улицата на смъртта — и спря. Крачките зад него също спряха. Корадино се изправи срещу водата и без да се обръща назад, попита:
— Леонора ще бъде ли в безопасност?
Паузата, която настъпи, му се стори безкрайна.
— Да. Имаш думата на Десетимата!
Корадино въздъхна облекчено и зачака последното действие на пиесата, наречена негов живот.
Камата проникна в гърба му, ала болката се усети малко по-късно, когато осъзнаването на случващото се го бе накарало да се усмихне. Безупречността и лекотата, с която острието се плъзна между ребрата му, можеше да означава само едно. Той се разсмя. Нали искаше поезия? Ето ти поезията! Ето ти и иронията, която толкова търсеше! Какъв идиот е бил да си придава такъв романтичен ореол! Да се изживява като герой от епична драма, доброволно жертващ живота си! А през всичкото това време единствено
Смехът му се превърна в кънтеж заедно с последния му дъх. Усети окончателното завъртане на китката на убиеца, което отдели острието от дръжката на камата. Усети как кожата над острието се затваря, за да не остави нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването си. Корадино се прекатури във водата. В мига преди да разкъса повърхността й, за първи и за последен път през живота си зърна своето отражение. И видя глупак, който се смее на собствената си смърт. И докато потъваше към ледените дълбини на канала, водата се затвори над тялото му, оставяйки нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването му.