Стъкларят от Мурано

Алесандро не беше решил точно какво ще прави. Разхождаше се замаяно по Рива дели Скиавони, през пъстроцветните тълпи. Нямаше представа дали е гневен или тъжен, или съжаляващ, или всичките тези неща. Нямаше представа дали да се върне при Леонора, или просто да отиде в апартамента й по-късно. Нямаше представа дали изобщо трябваше да ходи там.

Имаше нужда от спокойствие и мир, за да успокои надутата си глава. Докато се клатеше неуверено по посока на Арсенала, зърна тъмна врата, която като че ли го подканяше. Мина през нея.

Тъмно, спокойно и хладно убежище от слънцето. Църква. Алесандро беше сам с изключение на един свещеник — иконом, който палеше свещите за службата в параклиса на Дева Мария. Миризма на тамян, която му напомни за детството и стотиците служби, на които бе служил като клисарче. Оттогава насам не си падаше особено по църкви. Но сега, докато се отпускаше върху хладната дървена пейка, той си даде сметка, че точно в тази църква е идвал и преди. Защото над главата му, блестящ дори в сумрака, висеше изящен полилей. Същинска катедрала от копринена паяжина, която той си спомняше от преди.

„Санта Мария дела Пиета.“

Алесандро се усмихна на иронията. Бе дошъл тук, за да избяга от Корадино, ала ето че неговите творби бяха навсякъде. Въпреки това Алесандро също имаше свои спомени оттук — защото именно тук срещна Леонора за първи път. И именно в този момент осъзна, че ще се върне при нея, че не може да живее без нея. Тя беше упорита и своенравна, но той я обичаше. С дете или без дете, той пак ще се върне при нея.

Дете. Корадино също е имал дете. Друга Леонора. Едва сега Алесандро си спомни какво му бе казала неговата Леонора: „Но тя не е умряла… живяла е щастливо до края на дните си.“ Този типичен край на вълшебните приказки се завъртя из главата му, за да бъде придружен след малко от друга мисъл.

Някога дъщерята на Корадино е живяла именно тук!

И изведнъж, подобно на откровение, Алесандро видя как се е случило всичко. Видя в съзнанието си буквалното, картинно описание на тази църква, виждана хиляди пъти и повтаряна като любим мотив на ренесансовите художници. Въплъщението на милосърдието, Светата Дева поела в скута си мъртвия, разпънат на кръста Исус. Но онова, което сега Алесандро видя, беше своеобразна инверсия. Той и неговото неродено дете, Корадино, прегърнал дъщеря си. Неговото бебе…

Алесандро се изправи рязко на крака като човек, станал свидетел на чудо. Корадино би изоставил детето си толкова, колкото и Алесандро го бе направил. Леонора беше права — той трябва да я е спасил! Би прекосил океани, би преминал през бури, би се бил и с дракони дори за плътта от своята плът и кръвта от своята кръв. Корадино може и да е бил художник и гений, но все пак е бил и мъж, а като мъже двамата споделяха обща връзка. Като мъж с мъж. Алесандро се запромъква внимателно между пейките и се приближи до свещеника, който палеше свещите. И докато го питаше онова, което бе намислил да го пита, той за първи път усети човешка съпричастност и приятелска топлота към Корадино Манин.

Трийсет и шеста глава Живакът

Жак чакаше Корадино в тайната стъкларска работилница в двореца „Версай“. Не се притесняваше заради закъснението на майстора си, макар че, ако трябваше да бъде честен, днес за първи път влизаше тук преди Корадино. Жак бе наясно, че неговият майстор се радва на протекция от най-високо място — нищо чудно тогава да е задържан по някаква работа от самия крал.

Докато чакаше, той реши да разрови въглените и да почисти инструментите, като поставяше всичко точно на мястото му. Нямаше търпение да започне работата си за деня. Накрая отиде до ваната за посребряване и я напълни до половина с вода от едно ведро. След това протегна ръка към шишето с течен живак и отля внимателно от съдържанието му по повърхността на водата, където живакът се разля като масло. Жак внимаваше да не налива твърде бързо, защото в такъв случай живакът щеше да се събере на топчета и да развали перфектното сребристо покритие. Докато връщаше шишето обратно на пейката до ваната, една съвършено кръгла капка от течния живак подскочи върху показалеца му. По навик, роден от необходимостта да преживява оскъдно, той почти поднесе пръста до устата си, но тогава си спомни предупреждението на Корадино, че дори само близването на живак би могло да означава смърт. Затова сега той внимателно изтри показалец в сюртука си, докато не се увери, че всички следи от живака са изчезнали. А после бе отново и необяснимо привлечен към ваната за амалгамиране, където течността се бе успокоила и застинала като огледално покритие. Беше толкова зает да съзерцава непомръдващото си отражение, че въобще не се обърна при звука на ключа в ключалката. И без това не можеше да бъде никой друг освен майстора му, защото само двамата имаха ключове от тук.

* * *

Жак бе дотолкова захласнат по отражението си, че изобщо не видя облечената в ръкавица ръка, която го хвана за тила и натисна лицето му в сребърната отрова.