Стъкларят от Мурано

Може пък да се налага да обсъдят нещо от по-деликатно естество, което изисква по-уединена атмосфера. В крайна сметка бе изминала почти година, откакто Корадино бе пристигнал във Франция, което означаваше, че бе крайно време да му доведат Леонора. Бе доказал предостатъчно лоялността си и не възнамеряваше да отстъпва по въпроса за Леонора. Мислеше за нея всеки ден и как най-сетне двамата ще бъдат заедно. Представяше си как държи сладкото й лице в ръцете си, как тя тича и си играе из градините на двореца или как допират пръстите си по техния специален начин — и този път без решетката на сиропиталището между тях. И сега, несъзнателно, Корадино разпери пръсти в звездата на копнежа — почти усещаше малките й възглавнички опрени в неговите закоравели, гладки пръсти.

Надявам се да не ме е забравила. Нямам търпение да я видя!

Усети как нечий гръб се опира о неговия. Усети и костите на гръбнак под покрова от фино кадифе. Дюпармьор.

— Защо тук? — попита Корадино.

— Защо пък не?

Но гласът не беше френски. Не на Дюпармьор. А с перфектното, аристократично лустро на венецианец. И така, както бе сторил преди година в кантина „До Мори“, сега Корадино също погледна в страничното огледало. И сърцето му спря.

— Приемете извиненията ми за тази нетрадиционна среща — изрече спокойно посланик Балдазар Гилини. — Но тъй като и без това вече сме се срещали, помислих си, че подобна празнична обстановка няма да ви обиди. Спомняте ли си срещата ни?

Корадино преглътна. Мислите му пърхаха като пеперуди в бутилка. Но не трябваше да се издава.

— Доколкото помня, беше в кралския дворец, Ваше Превъзходителство.

— Да, тогава също. Но и преди, много преди това. В Арсенала. Вие бяхте с баща си. Той ратифицираше търговско споразумение с Дарданелите. Шафран, нали така беше? Или сол? Простете паметта ми, но подробностите от този случай ми се губят. Все пак помня баща ви — благороден човек беше Корадо Манин. За ваш късмет, физически вие приличате на него. За ваше нещастие обаче — тук посланикът изсумтя презрително, — сте взели и неговата склонност за измяна към Републиката.

Смръзналото се сърце на Корадино падна в петите му. Разбра, че всичко свърши.

Маската ми е свалена. Аз съм мъртъв. Да бягам ли сега?

Корадино се заоглежда наляво-надясно, обхождайки с поглед смеещите се клиенти. Всеки от тях би могъл да е убиец, агент на Десетимата. Нещата не отиваха на добре.

И като ехо на примирението му посланикът продължи:

— За вас вече е твърде късно, разбира се. Но ако поправите някои грешки, може би ще успеете да спасите дъщеря си.

Страх скова гърлото на Корадино и започна да го задушава.

Но как са разбрали? О, Боже, не! Не и Леонора!

— Какво искате да кажете? — едва не се задави той в отчаяния си опит да парира удара. — Каква дъщеря?

— Синьор Манин, моля ви! Онази, която е в сиропиталището на църквата „Санта Мария дела Пиета“, разбира се! Леонора. Последицата от вашата малка афера с майка й, Анджелина деи Вескови. Ние знаехме за аферата, разбира се. Но не и за детето. Предполагам, че старият принц Нунцио не е можел да си вдигне главата от срам заради тази работа, както и би трябвало да се очаква. Но не от него знаем за нея, естествено. За тази информация сме задължени на вашия учител Джакомо дел Пиеро. За него също е вече твърде късно, разбира се. — Балдазар Гилини подсмръкна отвратено, като че ли миришеше гнило зеле.

Корадино усети как кръвта му се смръзва. Джакомо мъртъв! При това — превърнат в негов предател, като отражение на собствения му грях! Представяше си прекрасно ужасите, които бе преживял старият му приятел, за да стигне до подобно нещо, и едва успя да не се разтрепери. Но Леонора поне трябва да спаси! Каквото и да му струва!

— Какво трябва да сторя? — беше почти шепот.

— Има само едно нещо, с което бихте могъл да осигурите безопасността й. Ако го направите, никой няма да я докосне и с пръст, а тя ще може да дочака старините си било в църквата, било в рамките на брака.

— Какво е то, за бога? Бих сторил всичко на света!

— Ние съзнаваме, разбира се, че сте предали на вашия чирак част от специализираното си познание. И ние ще се погрижим за него, естествено.

Жак? О, не! Не и Жак! Джакомо поне беше стар. Двама нещастни мъже, в двата края на житейския ми път, които споделяха общо име, любов към стъклото и приятелство с мен — човекът, който уби и двамата!

— Какво трябва да сторя? — почти изпищя той и се вторачи свирепо в огледалото. Отдавна му беше писнало от шарадата на посланика.

Посланикът се облакъти на масата, опря върховете на пръстите пред лицето си и примигна изпод прихлупените си клепачи. После изрече бавно:

— Трябва да се върнете!

Трийсет и пета глава Милосърдие