Стъкларят от Мурано

Облаците, надвиснали над съзнанието на Джакомо, се разделиха. Истината изгря. Non omnis moriar. Корадино не бе съвсем мъртъв. Идваше му да запее. Значи тайната му надежда, откакто бе прочел онези латински думи, се бе сбъднала! Синът му е все още жив! Бележката, която бе запазил, се оказваше уверение, инструкция към него да не тъгува. Слава на Бога! И за първи път от месеци насам душата на Джакомо се стопли. Ала гласът продължи:

— През същата тази нощ от Местре за Марсилия е заминал кораб. От рибарска баржа на него са се качили двама души, а на дъното на лодката е открита пръст. Приятелят ти Корадо Манин е заминал за Франция. И именно той е човекът, когото търсим!

Така бързо, както бяха дошли, радостта и облекчението си заминаха. Джакомо усети нарастващата в гърдите си ярост, когато осъзна какво бе сторено на него, на Мурано, на стъкларското изкуство и на производството на огледала, на които той бе посветил целия си живот. В сухите му очи бликнаха нови сълзи, но сега това не бяха студените сълзи на скръбта, а горещите сълзи на гнева. Не съм съвсем мъртъв. Не си, обаче ме уби, уби също така и занаята ни! Корадино, синко, как можа?! Та ти издаде тайните ни на чужденците! Non omnis moriar.

Тези думи отекнаха и от ужасния глас:

— Non omnis moriar.

Кръвта на Джакомо се смръзна. Били са в къщата му! Ама, разбира се, че са били! И сега разполагат с бележката.

— Виждам, че тези думи имат голямо значение за теб. Открихме писмото, което ти е оставено.

Джакомо се прокле. Единствено болката го бе накарала да запази бележката на Корадино — последната, която той му беше написал. Или поне така си мислеше той някога. Тази бележка, която го обричаше окончателно на смърт, му бе оставена за спомен от човека, който го беше предал. Ако тогава Джакомо имаше дори и най-бегла представа какво планира чиракът му, саморъчно щеше да го убие. Ама че ирония!

— Ти си му помогнал. — И това отново бе твърдение, а не въпрос.

— Не!

— Знаел си какво планира. Написал ти е бележка.

— Не, кълна се! — Най-сетне писък.

— Ще си умреш тук.

И тогава го оставиха. Светлината, фантомът и пазачът отвън. И докато стъпките им заглъхваха, Джакомо започна да пищи. Болката в гърдите и гърлото му не беше нищо. Най-много болеше измяната.

Безсловесни, безименни часове по-късно. Пълни с Корадино, който му се присмиваше, възползваше се от знанията и щедростта му и най-вече от любовта му, за да изработва най-красивите огледала на живота си за французите. Във въображението на Джакомо дворците имаха стени от кристал. Столовете, масите и храната бяха от стъкло. Корадино седеше начело на маса, която се превиваше под блюда със стъклена храна. Той ядеше до насита от стъклените деликатеси, докато от устата му започваше да тече кръв, и през цялото време се смееше на глас със Стъкления крал. Трябваше да бъде спрян!

Джакомо усещаше как Смъртта приближава. И Смъртта дойде. Отново с пазач и една свещ.

Вратата се отвори и на прага се появи фантомът.

— Е? Готов ли си?

Гласът на Джакомо бе много слаб, но все пак доловим.

— Ако ви кажа, ще ми дадете ли материали, за да напиша писмо на сина ми Роберто?

Беше като да правиш сделка с Дявола и отне и последната капка кураж на стареца. Кошмарната сянка наклони покритата си с качулка глава и каза:

— Ще ти изпратя писар, ако ми кажеш онова, което искам. А после ще ти изпратя и всички благини за последния ти час. Хайде, побързай! Животът ти изтича!

— Синът ми… той живее във Виченца. Носи моето име, Дел Пиеро. Искам той да знае… искам и синовете му да знаят, че за моята смърт е виновен Корадино и че не аз съм предателят, а той!

— Ще бъде направено. А сега, какво имаш да ми казваш?

— Корадино… той… той има дъщеря.

Трийсет и четвърта глава Маските падат

Чаеният салон в Малкия Трианон напомняше на Корадино за кантина „До Мори“ и когато влезе в заведението за уговорената среща, почувства болката по Венеция като удар в корема. Докато се насочваше към усамотението на задната стая, както го бе инструктирал Дюпармьор в бележката си, той огледа пъстрите одежди на клиентелата — очевидно последната парижка мода бе заимствана от Византия и крещящото кадифе правеше изисканите французи да приличат на венецианци. Изолираната, ексклузивна задна част на кафенето беше богато декорирана с фрески и огледала.

Май французите крадат всичките си идеи от Венеция. Откраднаха дори мен.

Когато седна и зачака, се запита за пореден път защо Дюпармьор бе избрал да се срещнат точно тук — в едно почти пълно копие на мястото от първата им среща. Дюпармьор отдавна бе започнал просто да ходи на гости на Корадино или да разговаря с него в самия кралски дворец. За колегите му не беше тайна, че Дюпармьор е неговият защитник и че именно чрез него стъкларят разполагаше с още по-велик патрон — самият крал Луи XIV.