Стъкларят от Мурано

— Да го вземат мътните този Корадино! — избухна внезапно той, с което шокира и двама им. Тишината, която последва, като че ли накара и празнуващите около тях да застинат. Накрая Алесандро се овладя и промърмори: — Всяко едно пътуване на този етап от бременността ще те изложи на огромен стрес! Ами ако родилните болки започнат във влака? Или родиш във Франция? Нашето бебе трябва да се роди тук, във Венеция, където съм роден аз, където си родена и ти! А не в някаква безлична болница в Париж! Няма да го позволя!

— Ти няма да го позволиш, така ли? — изсъска Леонора. Знаеше, че той е напълно прав и че тя всеки момент ще изгуби битката, но ненавиждаше собственическия му маниер.

— Разбира се! Нали носиш моето дете!

— Тогава се дръж подобаващо! — провикна се Леонора, сграбчи стъкленото сърце и окончателно изгуби самообладание. Всичките й намерения да бъде умерена и предпазлива се изпариха само за една секунда. На тяхно място избликна яростта. — Защо тогава не останеш при мен? Защо не можеш да бъдеш с мен през цялото време, вместо да идваш и да си отиваш като прилива? Заради Витория ли?

— Каквооо?!

— Да, мислиш си, че не знам, обаче собствената ти братовчедка ми каза онова, което ти не пожела да ми съобщиш! Все още се виждаш с нея, нали? Даже снощи си бил с нея — снощи, когато ми каза, че си работил до късно! Ха!

Леонора вече викаше с цяло гърло и минувачите започваха да се спират и да се заглеждат с любопитство в тази типична сцена на уличния театър. Алесандро я придърпа под беседката и я принуди да седне на една от студените мраморни пейки.

— Сядай! Започваш да се вълнуваш твърде много за жена в твоето положение!

— Виж ти! Внезапна загриженост, а?

— Леонора — изрече все така овладяно той, — независимо дали го знаеш или не, ти и това дете сте най-важните хора в моя живот!

— А Витория? — изстреля тя. — Жената, която написа толкова глупости за мен и ги предложи на целия град? Защо тогава продължаваш да се виждаш с нея, щом си толкова лоялен към мен?

— Слушай какво — започна той и въздъхна, — вярно е, че аз я поканих на среща. Почакай! — спря я с ръка, когато видя, че тя пак се кани да се разкрещи. — Знам всичко за Корадино и за статията! А ти не ми каза, отказа да споделиш с мен мислите си и онова, което те вълнува. Накара ме да си мисля, че търсиш баща си, но аз през цялото време бях наясно кой е истинският обект на твоя интерес. Затова, след статията на Витория, отидох да се срещна с Роберто, за да проверя дали няма да мога да измъкна от него истината с моя нов статус на детектив. — Кратка пауза. — Но както стана ясно, той вече бил избягал във Франция, моля ти се, и взел със себе си всичките си тайни. Та това ми остави единствено Витория. — Обърна се и погледна Леонора право в очите. — Снощи беше първият и единствен път, в който съм се срещал с нея. Помолих я да ми покаже този „първоизточник“ на Роберто, за който споменава в статията си — доказателството, че Корадино е бил предател. Заради доброто старо време тя се съгласи.

Леонора усети, че устните й са пресъхнали, но все пак събра сили да попита:

— И какво беше това нещо?

— Писмо. Последното писмо, написано от неговия прапрадядо Джакомо дел Пиеро, докато умирал в затвора „Пиомби“.

При тези думи и двамата се обърнаха като по команда към мрачните, покрити с оловни плочи прозорци на водния затвор. След малко Алесандро продължи:

— Но предпочетох да не ти казвам нищо за това, защото писмото е абсолютно категорично. Джакомо официално се отказва от Корадино и го белязва с прозвището „предател“.

Леонора се опита да подреди мислите си и след малко попита:

— Тогава Роберто защо просто не публикува съдържанието на това писмо?

— Защото краят на писмото показва праотеца му Джакомо в доста лоша светлина. Там той разкрива съществуването на дъщерята на Корадино и нейното местонахождение.

— Сиропиталището към „Пиета“!

— Точно така. Та Роберто очевидно е държал на репутацията на своя предшественик точно толкова, колкото и ти държиш на репутацията на твоя! Да се откажеш официално от чирака, който те е предал, е едно, но да обречеш на смърт едно съвсем невинно момиче, при това сираче — съвсем друго!

— Но тя не е умряла! Знам, че е пораснала, омъжила се е и после заживяла щастливо до края на дните си!

— Е, очевидно Роберто не е знаел тази подробност от историята. Пък и самият факт, че Джакомо се е отказал от Корадино, е повече от достатъчен, за да го обрисува в доста лоша светлина, без да добавяме към това и издаването на момиченцето.

Леонора кимна и тихо попита:

— Но защо не ми каза, че си се заел с това търсене заради мен? Защо се държеше толкова дистанцирано?