Стъкларят от Мурано

„Преблагородни и великолепни Доже, Херцог на Венецианската република, Сенешал на Трите острова и Император на Константинопол,

Изпращам на Вашето внимание последните сведения от двора на Негово Величество Луи XIV на Франция. Днес направих едно обезпокояващо разкритие, което вероятно касае сигурността на един от нашите търговски монополи. Това откритие е свързано с работата по огледалата, които Негово Величество е поръчал за украсата на новия си дворец тук, във Версай, където съм настанен и аз.

Не възнамерявам да изпитвам повече търпението на Ваше Превъзходителство, затова накратко ще кажа, че по мое мнение в това свое начинание французите са подпомагани от гражданин на нашата прекрасна Република. Ваше Превъзходителство, колкото и да не ми е приятно, се налага да ви съобщя, че по мое мнение предателят е един от нашите собствени стъклари от Мурано (толкова безупречна е работата му), който дори и в този момент продължава да издава тайните на нашите гилдии на чуждоземните занаятчии.

Имах възможността да зърна за миг човека, който, по мое мнение, е венецианец. На средна възраст е, тъмен, добре сложен и с младежки вид. Ще направя всичко по силите си да разбера името му, но дори и едно случайно запитване ми разкри, че той се намира под личната протекция на Краля — както, впрочем, подобава и на майстор от неговия ранг.

Ваше Превъзходителство, ако позволите на вашия смирен слуга тази волност, ще си позволя да ви помоля да разпоредите незабавно разследване на общността на остров Мурано относно отсъствие на човек от техните редици — та бил той и умрял.

От своя страна аз ще взема по-нататъшни мерки да осветля самоличността на този човек.

Побързайте, Ваше Превъзходителство, защото иначе монополът ни ще бъде изгубен!

Ваш верен слуга:

Балдазар Гилини, Венециански посланик към Френския двор.“

Трийсет и втора глава Изгубеното сърце

Писмото прошумоля между пръстите на Алесандро. Лекият бриз повдигаше костюмите им, докато те стояха на моста „Рива“, с лице към Моста на въздишките, и наблюдаваха как гондолата им отминава. Слънцето грееше гърбовете им и ги топлеше и Леонора се обърна към него, за да стопли и бебето. Мълчеше. Не искаше това да излиза от нейната уста. Пръв заговори Алесандро.

— Това е той!

Макар вече да го знаеше, за нея все още беше шок да го чуе изречено така, толкова безстрастно.

— Няма как да е друг — възрастта, описанието, всичко. А и датата — написано е само няколко месеца след „смъртта“ на Корадино.

— Да, знам — кимна унило тя.

После отново се обърна и се подпря на парапета до него.

— Трябва да отида във Франция.

— Разбира се.

— Трябва да се уверя! Професор Падовани ми каза, че имал познати в Сорбоната. Там ще разполагат с повече сведения, отколкото тук.

Алесандро кимна и отбеляза:

— Да, следващата година, когато бебето укрепне достатъчно, за да пътува, всички ще отидем. Аз ще си взема отпуск и…

— Трябва да отида сега!

Алесандро затвори очи. Когато ги отвори, гласът му беше равен и безизразен.

— Леонора, ти си вече в осмия месец. Не можеш да пътуваш. Със сигурност не можеш да се качиш на самолет!

— Мога да отида с влак. Или с кораб — като Корадино.