Стъкларят от Мурано

Срещу Стивън се бе изправила директно, зашлевявайки го с онова, което бе научила. И той я беше напуснал. Вече си бе научила урока. Затова сега трябваше да приеме, че Алесандро е невинен, защото, дори и само като си го представеше, обратният вариант беше твърде кошмарен — да остане съвсем сама в един град, който вече й изглеждаше чужд, с дете и без шансове за работа.

Не! Ще изчакам, ще се надявам и без сигурни доказателства няма да го нарочвам за виновен.

Знаеше, че се държи като страхливка. И когато той се появи от студената зимна нощ, тя го прегърна топло. Вечеряха, поговориха въодушевено за детето и за утрешния карнавал. Той изглеждаше развълнуван от нещо, въодушевен. По гърба й пролазиха тръпки, когато си помисли, че причината за това вероятно е Витория. Борейки се със съмненията си, тя го отведе в леглото си и му достави удоволствие така, както можа. Едва след това му зададе един въпрос, макар да се ненавиждаше за него.

— Марта беше тук тази вечер. Разминахте се за броени минути. Мислех, че до седем ще се прибереш. Какво стана?

Вече със сънен глас той отговори:

— Работих до късно. Онази кражба на произведения на изкуството в „Ка д’Оро“ се проточи.

Току-що беше изловен в лъжа, доказателство!

Леонора се обърна бавно, неспособна да се отпусне добре заради огромния си корем. Зарови лице под възглавниците. Не искаше той да вижда сълзите й, които потекоха по чаршафите. Детето я срита, реагирайки на настроението й, и тя го обгърна, като се разплака и заради двамата. После някой я докосна леко по гърба.

— Обичам те! — промърмори Алесандро.

Никога досега не го е казвал, а сега вече е твърде късно!

Трийсета глава Карнавалът

Карневале! Дворецът на дожа — този огромен захарен бонбон — както винаги е в центъра на веселието. Зад изящната бяла фасада се крият тайни и мистични покои. Маска си е сложила и самата сграда. Облечени в карнавални костюми лица, ярки и крещящи, се вият край белите колони на бялата постройка като абсурдна панделка. Над техните глави, подобно на пожълтели зъби в беззъба усмивка, две обезцветени колони се открояват от своите събратя. Легендата твърди, че тези две колони са завинаги опетнени с кръвта на престъпниците, бесени и обезглавявани тук. Ала празнуващите не се интересуват от това. Те се смеят и грачат като папагали срещу гайдар. Днес Венеция Серенисима далеч не е най-спокойната. Тук една луна задява принцеса, там един Пиеро разговаря със слон. Днес и котка може да погледне към краля.

Край моста на Рива дели Скиавони един мъж и една жена спират гондола. Мъжът е облечен като Сандро Ботичели — с малка шапчица върху къдравата си глава и пищна ренесансова роба. Жената изглежда като излязла от собствените му творби — толкова много прилича тя на неговата „Примавера“. Златистата й коса е вдигната над херувимското й лице и слънцето си играе с кичурите й. Притворените й зелени очи са с цвета на винена бутилка, зениците — свити в обещание. Вятърът подхваща обсипаната й с цветя бяла рокля, а кавалерът й подава ръка, за да я качи на лодката — защото тя е в много напреднала бременност.

* * *

Леонора се отпусна блажено на възглавниците. Отдавна си знаеше, че за нея най-естественият избор на карнавален костюм е този на Пролетта — като самата Пролет, бременна с предстоящото Лято, и Леонора се чувстваше превъзходно в свободно падащите по тялото й одежди. Роклята беше въздушна и лека, възглавниците зад гърба й — меки. Стъкленото сърце лежеше в ямката на врата й — хладната му, студена тежест, като непрекъснато напомняне, че тя има нужда да научи нещо повече. Детето й се преобърна под гънките на роклята й и баща му хвана ръката й. Тя изглеждаше съвършена, цяла, изпълнена. Определението „цъфтяща“ сигурно бе измислено именно за нея. Външно беше спокойна като стъклената лагуна под зимното слънце. Ала под повърхността, в дълбините й се криеше водовъртеж. Две злини — от миналото и настоящето, бяха приливите, които изстискваха силите на сърцето й. Тя се съмняваше във верността на мъжа, чиято ръка сега държеше. А между набъбналите й гърди се криеше болезнената тайна от писмото на венецианския посланик. Сега тя си спомни за онзи свой сън, в който тримата с детето се возят в гондола. Е, това вече беше реалност — макар и неродено, детето им вече беше тук. Именно заради него тя мечтаеше за разсейване на съмненията си — както по отношение на издирването й, така и на интимната й връзка. Както беше редно, първо трябваше да се справи с миналото. И тя заговори. Каза на Алесандро всичко. За Корадино. За Роберто. За разкритията в „Ил Газетино“. Докато споменаваше името на Витория, го наблюдаваше внимателно, ала той не демонстрира никаква изненада — нито отмести очи, нито се изчерви засрамено. Само кимна смръщено.