Стъкларят от Мурано

Тази нощ, след тържествената вечеря в чест на приема му и след брендито, по време на което Луи XIV не му беше казал нищо, посланик Балдазар Гилини се върна в покоите си в Пале Роял крайно притеснен. Отклони ласките на куртизанката, която си бе довел от Венеция, и вместо това се настани на богато декорираното, позлатено писалище.

Останал съвсем сам, в топлата, напарфюмирана атмосфера на луксозните си покои, той взе перото и започна да пише писмо. Накрая напръска пергамента с пясък, сгъна го два пъти и нагря парче червен восък на пламъка на свещта си. Капна от разтопения восък върху хартията и той се разля като съсирена капка кръв. После обърна пръстена си с печат и с лекотата на дългата практика го притисна към все още мекия восък — върху кървавото петно се очерта Крилатият лъв на Сан Марко. Обърна пергамента и записа на лицевата му страна указанията до пратеника на Луи, който вече чакаше пред вратата.

Писмото беше до Негово Превъзходителство дожът на Венеция.

Двайсет и девета глава Преди зазоряване

Леонора измина пеш целия път от площад „Сан Марко“ до дома си. Фотокопието на писмото на венецианския посланик седеше сгънато в чантата й и сякаш прогаряше плътната кожа. Свечеряваше се и улиците бяха пусти. Тя знаеше защо — днес бе навечерието на Карнавала и всички жители на Венеция се приготвяха — полагаха довършителните щрихи върху карнавалните си костюми и наваксваха със съня, подготвяйки се за дългите нощи на веселие, които им предстояха. Утре туристите щяха да се завърнат с пълна сила и градът щеше да се събуди от зимния си сън. Затвореният и студен град, познат единствено на жителите си, щеше отново да разцъфти — веднъж целуната, принцесата щеше да излезе от стогодишния си сън и да разцъфти за пореден път за своите ухажори.

При все това тя знаеше, че преди зазоряване е най-мрачно. Разходката на Леонора до вкъщи беше за пореден път съпътствана от кошмарни сенки — и сега не беше само духът на Роберто (Той дали наистина е напуснал Венеция или може би е още тук?), а също така и зловещото присъствие на посланика, чието писмо тя току-що бе прочела. Писмо, пълно с думи, осъждащи Корадино и обричащи го на смърт. Ето тези два призрака я следваха чак до дома. С напредването на вечерта въздухът постепенно замръзваше, а дъхът й започваше да се събира на кълба пред устата й. Тя се опита да ускори крачка, но огромният й корем тежеше невероятно върху краката й и костите я боляха. Осмият месец на бременността и заледените тротоари не спомагаха никак за ускоряване на придвижването. Дворците и къщите я отблъскваха с безрадостните си фасади. Там, където някога всичко беше злато и кехлибар, днес властваха зеленото и сивото. Леонора си спомни нещо, което й беше казал Алесандро — че във Венеция луната светела в зелено заради светлинните отражения от каналите. И тази вечер беше точно така, но зеленикавият отблясък беше призрачен, страховит — придаваше на всяка жива плът окраска на мъртвец. Дори самият канал наподобяваше корито със студено, зелено стъкло. Градът бе изстинал и се бе втвърдил. За нея тук нямаше убежище — така казваха къщите. Ти вече не си една от нас. Даже статуята на Даниеле Манин, превърната от вечерния здрач в зелен демон, я гледаше обвинително от своя пиедестал. Неговото медно превъплъщение бе доказателство за лоялността му към града и с него той поставяше под въпрос нейната лоялност. Приветства светналите прозорци на дома си като морски фар, който щеше да я отведе към спокойно пристанище.

Прозорците ми светят? Значи там има някой! Алесандро?

Сърцето й заби лудо и болезнено, докато пъхаше ключа в ключалката. Оказа се, че не бе той — бе неговата братовчедка, Марта. Тя седеше на масата в кухнята, отворила пред себе си местния вестник. Когато видя поруменялата от студ и надежда Леонора, тя вдигна очи и й се усмихна.

— Студеничко е, нали?

Леонора кимна и започна да сваля ръкавиците и шаловете си.

Да, ден за плащане на наема. Бях забравила. Добре че Аделино ми изплати остатъка от заплатата ми. А следващия месец само един бог знае какво ще стане. Като нищо ще изгубя и този дом.

Докато прекосяваше кухнята, за да извади парите от мароканския тиган с капак (скривалище, което би било очевидно и за най-неопитния крадец), тя чу как Марта тактично затваря скандалния за наемателката си вестник. Леонора й плати авансово месечния си наем и после й предложи чаша вино. Хазяйката й първоначално се поколеба.

— Не съм много сигурна, но… всъщност защо не?!