Стъкларят от Мурано

В онзи знаменателен ден, когато първите сребърни панели бяха поставени на местата си в Залата на огледалата, Корадино стоеше с ръце на кръста и надзираваше подреждането им в едно единно цяло. Около него се бе насъбрала доста голяма тълпа, начело с Жюл Ардуен-Мансар и Андре льо Нотр. Привилегирована компания наистина, която накрая бе възнаградена за търпението си, когато огледалото беше завършено. Всички се отдръпнаха няколко крачки назад и ахнаха. В залата се възцари тишина, докато присъстващите разглеждаха творението. Огледалото се извисяваше високо над хората, безупречно и кристалночисто, поставено във великолепна позлатена рамка, която придържаше отделните панели перфектно, превръщайки ги в уловена в злато светлина. Освен собствените си отражения насъбралите се зърнаха в огледалото наполовина завършените градини и наполовина завършените езера, които се простираха чак до хоризонта — докъдето ти око види, като същинско оптическо чудо. Произведението бе действително чудо и присъстващите можеха само да гадаят какви още други невероятни неща могат да очакват, когато цялата огледална стена бъде завършена. Никой не смееше да помръдне, никой не смееше да откъсне очи от огледалото. Даже и приглушените разговори постепенно замряха. Ала не единствено поради възхищението и преклонението пред майсторството, на което ставаха свидетели. Присъстващите мълчаха и поради присъствието на едно величие. В залата се бе появил самият крал Луи XIV.

Луи се насочи с широка стъпка към огледалото и насъбралите се около него автоматично се поклониха доземи. Корадино също се наведе ниско, с разтуптяно сърце.

Дали този капризен крал ще одобри работата ми?

Не след дълго обаче в сърцето му се зароди нова тревога — сведените му очи се плъзнаха към кралските пантофки, а после забелязаха до тях други — пантофки баута, с червени дантели, каквито продаваха единствено на моста „Риалто“.

Венециански обувки!

Косъмчетата по тила на Корадино настръхнаха. Не смееше да вдигне очи, но докато хората около него постепенно започнаха да се надигат, той нямаше друг избор, освен да стори същото, само че едновременно с това се изтегли назад, а Ардуен-Мансар и Льо Нотр пристъпиха напред, за да бъдат представени. Щеше да говори кралят. Кръвта забуча в ушите на Корадино толкова силно, че първоначално не успя да чуе добре какво се говори.

— Е, посланико, не е зле, нали? Може би дори и вие ще бъдете принуден да признаете, че когато бъде завършено, моето малко палатче ще съперничи достойно на вашите рушащи се дворци, нали?

Посланикът се поклони учтиво, но очите му не убягнаха от вниманието на Корадино — клепачите му бяха прихлупени, а погледът под тях — студен и пресметлив. Корадино познаваше този човек — беше член на венецианската фамилия Гилини, аташе към Арсенала преди много години, когато бащата на Корадино търгуваше с държавите от Балтийско море. Свъсен и мълчалив, но изключително интелигентен младеж — такъв беше тогава. Очевидно се бе издигнал до този висок пост благодарение на връзките на влиятелното си семейство, но изглеждаше така, сякаш бе заслужил позицията си и с интелект. Облечен в най-финото венецианско кадифе и сатен, с подстригани и напомадени коса и брада, венецианският посланик изглеждаше не като денди, а като самоуверен, хитър и невероятно опасен човек.

Кралят забеляза Ардуен-Мансар и Льо Нотр на предна линия в тълпата. Направи им знак с пухкавата си, обсипана с пръстени ръка и двамата се поклониха дълбоко, когато Луи XIV започна представянето им:

— Това е Ардуен-Мансар, архитектът на моя палат. А този е Льо Нотр, който оформя градините. Справя се добре, нали? — Прекъсна опитите им за отговор с махване на ръка и отсече: — Да, да, ясно, обаче това огледало е по-добро от усилията и на двама ви, нали? Сигурно вие двамата ревнувате, а? Жюл, сигурно вече кроиш планове как да накараш някой от твоите строители да хвърли уж случайно камък по него, нали? — Кралят се засмя на великото си остроумие и целият двор го последва. И тогава, тъкмо когато Корадино започваше отново да се отпуска, Луи зададе един въпрос, от който кръвта му се смръзна: — А къде е моят майстор на огледала? Не мога да позволя само вие двамата да оберете всички лаври, де! — Очите му обходиха тълпата и срещнаха тези на Корадино. Сърцето на венецианеца се разтуптя толкова силно, че се уплаши да не припадне. По лицето на краля пробяга хитра усмивка и той се провикна: — Ха, ето го моят човек!

Свършено е с мен! Разкрит съм!

Ала пухкавата ръка правеше знак на Жак Шовир. Гийом Сев, който се водеше главен майстор на стъкларите, бутна официално Жак към краля и момчето протътри притеснено крака напред, мачкайки в ръце кожената си шапчица.