Стъкларят от Мурано

Принцесата се развълнува безкрайно, когато той й показа документа. След като го прочете три пъти, тя завлече големия куп писма до бюрото му със скорост, която го накара да се уплаши за положението й, вече доста напреднало. А после започна да го моли да й направи копие, докато той не отстъпи — занесе въпросното писмо до служебната стая, където се съхраняваха специализираните скенери и принтери. Квадратни и много скъпи, тези машини можеха да копират дори най-крехкия пергамент с помощта на инфрачервена лазерна технология. Тези документи не биваше да бъдат излагани на безмилостните светлинни лъчи на обикновения офис ксерокс. Нежно и внимателно Алдо Савини копира листите от писмото и ги отнесе обратно на Принцесата, която чакаше на бюрото му. Тя грабна страниците и ги вдигна над корема си с лице към себе си, като че ли не искаше детето й да ги прочете. Изглеждаше развълнувана и като че ли не особено щастлива. И въпреки това не забрави добрите си обноски и го дари с една от своите перлени усмивки.

— Благодаря ви, синьор Савини! — рече.

Той вдигна нагоре очилата си за кураж, ала тя вече се бе обърнала, преди да успее да й прошепне името си:

— Алдо.

Тя не го чу. Вече крачеше между рафтовете с книги и мисълта й беше далече оттук. И в традицията на великите рицарски нрави, на която Алдо Савини бе такъв почитател, той никога повече не я видя.

Двайсет и осма глава Посланикът

Когато Жюл Ардуен-Мансар, главен архитект на двореца „Версай“, показа на Корадино плановете за онова, което той наричаше „Залата на огледалата“, дори и стъкларят за момент си помисли, че е невъзможно да бъде направено. Трябваше да има двайсет и едно големи огледала, всяко от тях с двайсет и един панела. Всеки панел трябваше да бъде изящен, плосък, истински и с кристалночисто отражение. Стъклото трябваше да изглежда като едно цяло, без никакви нарушения на отразения образ. Освен това, всяко огледало трябваше да отразява точно прозореца срещу него, така че външната и вътрешната светлина да си подадат ръце и да създадат, по думите на Ардуен-Мансар, най-светлата зала на света. Също така по тавана щеше да има фантастична серия фрески, изобразяващи живота на краля и чудесата на Франция. Те пък щяха да бъдат нарисувани от кралския художник Шарл льо Брюн и неговите чираци.

Самият Льо Брюн се въртеше непрекъснато около Корадино и безмилостно разпитваше стъкларя за посоката на светлината, за ъгъла на отражение и за последиците от това за неговите рисунки. Бавно и постепенно неговите великолепни фрески започнаха да оживяват — високо над пода в стратосферата се носеха гълъби, гологърди красавици си почиваха на дебели облаци, наблюдавайки златните триумфални каляски на краля. Корадино веднага разпозна сродния талант, но същевременно осъзна с още по-голяма сила задачата, която му беше поставена. Защото всички тези красоти трябваше да се отразяват от неговите огледала.

Даже и дизайнерът на великите градини, Андре льо Нотр, посети залата, за да провери как неговото изкуство ще бъде отразено от огледалната стена.

Въпреки резервите си обаче Корадино скоро установи, че има на свое разположение цялата помощ, която му беше необходима — срещи с дърводелци и зидари, помощта на най-новите измервателни уреди, математици от Париж. Стъкларските пещи, разположени нарочно в кухните на двореца, бяха оборудвани отлично, а Жак Шовир работеше упорито и напредваше бързо. Докато Корадино му предаваше занаята си, момчето разцъфтя и постепенно майстор и чирак започнаха да изработват все по-големи и по-големи панели. С течение на времето на Корадино все по-рядко му се налагаше да претопява повторно творбите на Жак, а към края на първия му месец в Париж Жак вече бе изработил първия си поносим, квадратен огледален панел.

Вечер Корадино се връщаше в своята добре обзаведена къща в близкото селце Трианон. С шестте си стаи, прислужницата и малката зеленчукова градинка, тя бе далеч по-луксозна от всичко, което бе виждал, след като бе принуден да напусне двореца „Манин“. Постепенно той започна да се отпуска — да усеща за първи път от много години насам, че не го следят. Понякога, когато на залез-слънце стоеше в края на градинката си и наблюдаваше израстването на огромния палат, с чаша хубаво френско вино в ръка, мислейки си за Леонора, той беше почти щастлив.

Новопридобито чувство на сигурност, на което не му беше съдено да се радва дълго.

* * *