Лишените му от отпечатъци пръсти го сърбяха да хване тръбите и пигментите, най-сетне да изработи отново нещо след този дълъг месец по море и на път. Присъствието на Жак до рамото му изглеждаше нелепо предвид факта, че досега бе свикнал да работи сам. Ала днес бе денят, в който най-сетне трябваше да сподели техниките си на работа. Усети в гърдите си странната тежест на нежеланието. Не защото смяташе, че момчето никога няма да може да го надмине, а защото от десет години насам само той бе изработвал огледала по този начин и сега имаше чувството, че му се налага да се прости завинаги с нещо много ценно — с част от самия себе си, с умение, което толкова дълго време го бе определяло като човек и майстор.
Дали, след като Корадино сподели тайните си, Луи XIV няма да реши, че ще минат и без него, и няма да нареди да го премахнат? От друга страна, имаше ли друг избор? Сега той беше в чистилището, очаквайки да му доведат Леонора, а споделянето на методите му бе част от сделката, която щеше да подпомогне този факт. Той се намираше в пълна безизходица. В главата му отново зазвуча неканен куплет от Данте. Спомни си, че в „Чистилище“ неговият съименник е убит от френския крал. Корадино, обреченият принц на Сицилия, беше екзекутиран от Шарл от Анжу след проваления атентат. Бащата на онзи Корадино — крал Манфред, също беше убит като неговия.
Ала когато се обърна и срещна погледа на топлите кафяви очи на Жак — бляскави и нетърпеливи, споделящи любовта на Корадино към този занаят — той като че ли се успокои и реши да остави настрани мрачните мисли. Той нямаше син, на когото да предаде уменията си, и сигурно никога нямаше да има, така че това беше неговият шанс да сподели познанията си и, ако е възможно, да се наслади на процеса на преподаването им.
Единственото, за което можеше да се надява за дъщеря си, бе да бъде щастлива, да се омъжи за добър човек и да се радва на семейния живот, който на него му бе така нелепо отнет.
— И така — обърна се той към Жак с твърдост, която бързо потуши съмненията му, — да започваме!
Пое в ръка най-голямата тръба и бръкна в огъня, за да вземе от разтопения кристал. Когато усети горещината, която лумна в лицето му, той отново си спомни Данте, но този път любимия си куплет: „И оттам заваля вечната жар, и както огнивото запалва праханта, и жарта запали пясъка.“ И Корадино също палеше вече пясъците, извличайки кристална красота от шепа прах. Пое толкова голямо количество топилка в края на тръбата си, че трябваше непрекъснато да върти тръбата, докато издуваше балончето.
— Майсторе — обади се объркано Жак, — мислех, че ще правим огледала, а не стъкло, нали?
Без да спира с духането, Корадино извърна очи към него. И в тях играеха весели пламъчета.
Когато балончето беше издуто, Корадино завъртя тръбата и го прехвърли върху лопатката си. След това го отнесе до ваната с вода и го остави да се носи отгоре й като шамандура. Докато балончето изстиваше, той грабна един остър нож и бързо го проряза през центъра по дължината на сферата, докато тя не се отпусна върху повърхността на водата, а кехлибареното стъкло започна да изстива върху повърхността й като плоско кристално огледало.
— О! — ахна благоговейно Жак. — Значи така се прави!
Корадино приклекна и огледа с опитно око повърхността на водата. Кимна и отговори:
— Да, така се прави. Открих този метод случайно, но това е единственият начин да направиш огледало с такива размери и с абсолютно равна дебелина.
— А водата?
— Когато е овладяна, водата е абсолютно плоска, независимо дали е на земята или в съд. Тя е оригиналното огледало — огледалото на природата. Дори и да наклониш съда, в който се намира, тя винаги ще заеме накрая хоризонтално положение. Надявам се само френските води на вашата мръсна река да успеят да правят същото фино стъкло като сладката аква на венецианската лагуна. А сега трябва да облечем новороденото! — Вдигна внимателно изстуденото огледално стъкло и го постави върху повърхността на съседната ваничка, в която имаше разтопена сребърна смес, но толкова ярка, че самата тя приличаше на огледало. — Това е смес от живак и сребърен сулфат — поясни Корадино, — но е само на повърхността. На дъното й също има вода.
— Но защо, майсторе?