Стъкларят от Мурано

Фондамента „Манин“. Ако успея да докажа, че Корадино е невинен, ако той отново се превърне в герой, може би бих успяла да спася това място, което днес разруших!

Двайсет и пета глава Кралят

На Корадино му се гадеше. Не можеше да прецени къде смрадта е по-голяма — в или извън каретата. Навън бяха побъркващите звуци и гнилата миризма на Париж, а вътре — задушаващият парфюм на напудрения и напомаден Дюпармьор, пременен за аудиенцията им с краля. Корадино също беше облечен пребогато, в изящен брокат. Преходът му от покрит с кал възкръснал бедняк в аристократ сред занаятчиите бе извършен по време на воаяжа. Но сега му се гадеше много повече, отколкото тогава, когато го лашкаха от баржа в лодка, от лодка на кораб, от кораб на карета.

Като нищо ще оповръщам красивите си бричове.

Париж му се струваше объркващо и адско местенце. Противно на здравия разум именно широкото пространство тук бе онова, което го потискаше. Тесните канали и улички на Венеция и Мурано му създаваха чувство на безопасност, а тук, по тези широки улици, се усещаше уязвим.

И каква воня само!

Смрадта от човешки екскременти беше навсякъде — нищо чудно, че Дюпармьор непрекъснато държеше малка, напарфюмирана кърпичка до носа си. Във Венеция поне разполагаха с ефикасен и здравословен начин за изхвърляне на човешките отпадъци — при наличието на канал пред всеки праг човек просто изхвърляше боклуците си във водата или се изхождаше директно в канала. А тук ленивата кафява Сена изглеждаше като централна артерия на човешките екскременти, заразяваща целия град с вонята си и с разнасящите болести насекоми.

И какъв шум само! Във Венеция не се чуваше почти никакъв звук, с изключение на тихия плясък на водите, докато гондолите пореха повърхността на каналите. Единственото време за какофония бе Карнавалът, когато из целия град се разнасяха приятните шумотевици от игри и веселие. А тук главата на Корадино вече беше започнала да се надува от тропота на конски копита и тракането на колелата на каретите. До този ден най-големият брой коне, който Корадино беше виждал заедно, бяха четирите бронзови статуи, бдящи като безмълвни стражи над Венеция от върха на базиликата „Сан Марко“. А тук тези създания бяха хиляди — големи, грозни и непредсказуеми. Сладко гнилата миризма на изпражненията им беше навсякъде по улиците — вдигащи пара кафяви купчинки, които добре облечените граждани на града деликатно заобикаляха.

Високите и импозантни сгради нямаха нищо общо с изящните ажури на венецианските дворци край Канале гранде. Но определено бяха много внушителни. Корадино зърна и една голяма, бяла църква, изправяща се високо в небето със своите две кули.

— Обърни внимание на великолепните гаргойли, които ни наблюдават! — обади се Дюпармьор.

Странна дума. Какво би трябвало да има предвид?

Когато Корадино проточи врат от прозорчето на каретата, видя високо горе върху църквата злокобни демони, приклекнали върху покрива й, вторачили се в него с не особено добри намерения. Той се отдръпна, изпълнен с внезапен страх. И когато каретата приближи до една особено импозантна постройка, майсторът изпита напълно нежелана болка по града, който беше оставил зад гърба си.

— Пристигнахме — рече Дюпармьор и в този момент един напудрен паж в ливрея скочи, за да отвори вратата на каретата.

Залата за аудиенции на краля беше величествена и позлатена, но — поне според Корадино — неспособна да се сравнява с Двореца на дожа, където той някога бе ходил с баща си.

А самият крал се оказа крайно неочаквана гледка.

Монархът седеше отпуснато в красиво резбован трон, поставен на пиедестал. Лицето му почти изчезна между къдриците на перуката, когато се приведе към пода, където около обсипаната му с пръстени ръка играеше дребно кученце. Кученцето се изправи покорно на крака, предвкусвайки лакомството в пухкавата ръка на своя господар. Като човек, свикнал да се заглежда в детайлите, Корадино не пропусна да забележи качеството на пръстените върху месестите пръсти, както и бялата пудра, останала между гънките на кралските ръце. И макар че бяха представени, кралят заговори като че ли на себе си:

— Подарък от английския крал — кокер шпаньол крал Чарлз.

А после очевидно го сполетя някакъв пристъп, защото започна да души наоколо като прасе, търсещо жълъди.

Корадино зачака кралските съветници да се намесят било с някакво лекарство, било с перо, изгорено под носа му, за да го избавят от болестта му, когато в един момент осъзна, че кралят се смее.

— Английският крал е куче! Английският крал е куче! При това много малко! — провикна се Луи XIV, посмя се на собственото си остроумие още известно време, след което се обърна към животното: — Ще те нарека Мину! Хубаво френско име! Ами да! Така ще се казваш!