Стъкларят от Мурано

Кокер шпаньолът продължи да обикаля ръката му, вече по-нетърпеливо, и накрая беше възнаграден за упоритостта си — кралят му поднесе лакомството. Кучето изгълта бонбона, а после приклекна и взе да се напъва върху килима. В залата се възцари тишина. Всички очи се насочиха към блестящото изпражнение, разположено върху безценния персийски килим. Корадино погледна към краля, очаквайки го да изпадне в бяс, но ето че онзи пристъп отново го хвана — кралят отметна весело назад глава и едва сега майсторът успя да зърне лицето му. Разкривено като на гаргойлите, които видя върху онази църква, със затворени, сълзящи очи и струйка сопол, течаща от носа към устата. В този момент Корадино разбра, че не може да изпитва нищо друго, освен презрение към този човек, за когото хората твърдяха, че бил най-великият монарх в целия християнски свят. Погледна крадешком към Дюпармьор, който се поклони ниско и започна да отстъпва назад с намерение да си тръгне — безсъмнено си даваше сметка, че планираната аудиенция няма да се състои точно днес. Корадино послушно го последва, но двамата едва бяха стигнали до вратата, когато един мощен глас ги спря.

— Дюпармьор!

Обръщайки се, двамата мъже зърнаха на трона един съвсем различен мъж. Лицето беше спокойно и уравновесено, перуката беше оправена, очите — безмилостни като кремък.

— Значи си ми довел венецианеца, който да даде живот на видението ми, така ли?

За момент Дюпармьор почти изгуби самообладание от този така внезапен преход в поведението на краля, но скоро след това обиграните му маниери взеха връх.

— Да, Ваше Величество! Позволете ми да ви представя синьор Корадо Манин от прекрасния град Венеция! Вярвам и се надявам, че няма да останете разочаровани от неговото майсторство!

— Ъхъммм. — Кралят започна да почуква по зъбите си с нокът — и зъбите, и нокътят жълтееха на фона на напудрените бели бузи. А после внезапно попита: — Виждал ли си „Сен Шапел“?

Корадино си даде сметка, че този въпрос е отправен към него, затова се поклони ниско и отговори:

— Не, Ваше Величество.

— А трябва! Много е красива! Смята се за превъзходен образец на цветното стъкло! — И за момент лицето на краля като че ли блесна от гордост заради най-красивото бижу на неговия град. — Но за мен, разбира се, тя не е нищо повече от подаръка, който Мину ми поднесе тук! — И за да подчертае стряскащото си сравнение, посочи към изпражнението на кучето, което си стоеше все така на килима. — Дребни парченца стъкло, многоцветни фантазии, миниатюрни бонбончета, дребни прозорчета, скупчени едно до друго. За дете може и да става. Както и за Господ Бог. — Изправи се величествено и продължи: — Обаче аз съм Кралят! Аз искам бляскаво, чисто стъкло в огромни парчета, огледала в бяло и златно, които да отразяват моето Величие! Можеш ли да ги направиш за мен, синьоре!

Макар да бе безумно уплашен, Корадино отлично съзнаваше възможностите си, затова сега, високо и ясно, изрече:

— Да, Ваше Величество! Мога!

— Хубаво — усмихна се мило кралят. После се приближи. Дюпармьор сведе глава, обаче Корадино го погледна право в очите. — Ако остана доволен от теб, ще те възнаградим пребогато! Ако ме провалиш обаче, ще установиш, че не съм по-милостив от вашите венециански лордове с техните смущаващо изчерпателни методи за раздаване на правосъдие!

С тези думи кралят се обърна и се насочи обратно към трона си, като по пътя целенасочено стъпи върху кучешкото произведение на килима. И докато огромните врати се затваряха пред Дюпармьор и него самия, Корадино забеляза подметката на сатенената обувка на краля, зацапана необратимо с лайно.

* * *

Обратно в каретата Дюпармьор се оказа необичайно весел.

— Хубаво! Вече се запозна с краля и той изглежда доволен от теб. Мисля, че всичко мина адски добре!

Корадино беше толкова слисан, че продължаваше да мълчи.

— Е, какво ще кажеш? Нали е най-великият сред монарсите, а?

— Дюпармьор, моят опит с монарсите се ограничава до тази единствена аудиенция, но не мога да не призная, че той има… интересни… маниери.

Истината е, че вашият крал е едно отвратително дете, но да озвуча мислите си не би било както дипломатично, така и безопасно.

— Чаровен е, нали? И аз мисля така! А днес беше в особено добро настроение!

Надявам се никога да нямам удоволствието да го видя в лошо настроение.

Дюпармьор се приведе напред и с традиционния си, вече добре познат на майстора делови маниер рече:

— Сега ще те заведем в твоето жилище в Трианон — мисля, че е доста добро и се надявам да ти хареса. Там вече сме ти осигурили работни дрехи. Когато се облечеш подходящо за работа, ще те заведем на строежа на двореца „Версай“. Мисля, че ще бъдеш впечатлен от строежа — макар и не съвсем довършен, вече изглежда приказен! Макар че днес видя предостатъчно други чудеса, нали?!