Стъкларят от Мурано

А сега си даваше сметка, че новината, която предстоеше да му каже, ще промени всичко. Нищо чудно дори да й струва и малкото подобие на близост, което съществуваше между тях. За да издържи на тази мисъл, тя притисна корема си още по-силно.

Сега поне вече имам теб!

Нейното дете! Поставила ръце на корема си, тя си го представи как нараства през следващите месеци. Оприличи корема си на балон, нарастващ с перфектна закръгленост, докато дъхът на живота го изпълваше все повече и повече. Венеция й бе вдъхнала нова глътка живот. Тя беше като пясъчен часовник, издуващ се, за да бележи времето, когато ще достави товара си. Движещите се пясъци, бебето, стъклото — всичко това й се струваше като един огромен, знаменателен план на съдбата. Чувстваше се едновременно силна и крехка, като самото стъкло. Всичките й някогашни надежди се събудиха — онова отдавна забравено вълнение, което си спомняше от времето, когато двамата със Стивън опитваха за първи път да си имат дете. Имена, цветове за детската стая, лицето на детето, комбиниращо черти и от двама им. А сега, дори и Алесандро да я напуснеше, тя пак щеше да си има неговото дете. Неговите черти вече бяха завинаги комбинирани с нейните.

— Нашето дете! — изрече на глас тя към корема си.

Алесандро се претърколи сънено и измърмори:

— Какво каза?

Моментът беше настъпил.

Тя се обърна към него така, че да го гледа директно в очите. Доста набъбналите й вече гърди паднаха настрани върху завивката, а по лицето й се плъзна гранка златиста коса. Докато тя отмяташе кичура си, Алесандро си каза, че никога досега не му се е виждала по-красива. Имаше чувството, че нещо я осветява отвътре — толкова лъчезарна изглеждаше. И когато той се присегна, за да я прегърне, тя го спря с думите, които трябваше да изрече. Никога не бе харесвала безчувственото изявление: „Бременна съм“, затова сега каза:

— Нося твоето дете!

По лицето му се изписа шок. Но след няколко мига на замаяност ръцете му се спуснаха към корема й и се спряха там върху нейните. После той сведе глава и тя усети милувката на меките му къдрици, когато той постави драскащата си буза върху стомаха й. Леонора почувства нещо мокро, а когато той вдигна очи към нея, тя зърна в тях сълзи. И в този момент разбра, че всичко ще бъде наред.

И наистина беше наред. Алесандро бе толкова щастлив, че започна да звъни на всичките си приятели и познати, за да се хвали, че ще има син.

— Откъде знаеш, че ще бъде момче? — смееше се щастливо Леонора.

Обаче той упорито отказваше да приеме и другата алтернатива, отсичайки кратко и ясно:

— Просто знам!

Тя се опита да го подкачи, че е типичен италианец, обаче той не й се върза и само заяви:

— Не, скъпа, не ме разбра! Няма да я обичам по-малко, ако е момиче, но сега просто знам, че е момче!

И толкова. Категорично отказа да промени мнението си.

През останалата част от сутринта се отнасяше с нея като крехкото стъкло от нейната метафора — подаваше й вода, поднасяше й стола, автоматично грабваше от ръцете й и най-малкия товар. Тя го подкачаше, но единствено от облекчение и щастие.

И въпреки това…

Ето че твърде скоро него вече го нямаше. Днес беше официален почивен ден — понеделникът след неделята на Празника на мъртвите, но утре курсът му продължаваше. Трябваше да се върне във Виченца още този следобед, за да си подготви уроците за утрешния ден. Докато си тръгваше от апартамента й, той я целуна много по-нежно от друг път, но въпреки милото му отношение Леонора не можеше да не си представи самотната седмица, която й предстоеше. А после, когато той заеме поста си във Венеция, тогава какво следва?

Не смея да го попитам.

Леонора се опита да си намери разни задачи из къщата, за да не мисли за него, но след като така и не успя да свърши нищо, реши да отиде до библиотека „Сансовиниана“, за да направи някои проучвания за Корадино. Защото утре трябваше да се върне във форначе и да се изправи срещу гнева на Аделино относно провалената му кампания. А сега и тази новина…

А после какво?

Държеше да бъде искрена към самата себе си. Въпреки голямата си радост Алесандро не спомена нищо за бъдещи планове. Говореше единствено за детето. И макар Леонора да не очакваше чак викторианско предложение за брак, не можеше да не отчете като странен факта, че той нито веднъж не спомена за намерения да се пренесе при нея.

Докато прекосяваше площада пред дома си, тя отново усети как градът започва да я отхвърля. Усещаше как и любовникът й, и професията й й се изплъзват и над нея се спуска студената и пуста венецианска зима. Замисли се за туристите и пътешествениците, за търсачите на удоволствия и ядящите лотоси, които вече бяха заминали оттук. Те никога не бяха виждали града такъв. Този негов облик бе познат единствено на местните жители. Мрачните очи, старите камъни и пустотата. Обаче тя вдигна високо глава и се концентрира единствено върху мисълта за детето си.