Стъкларят от Мурано

Би ли могъл да позволи старецът да страда, когато той самият ще бъде все още жив и вероятно проспериращ във Франция, заедно с Леонора?! Дюпармьор изрично го бе предупреждавал неведнъж да не споменава на никого за плановете им, иначе те ще бъдат разкрити. Но Джакомо? Няма да има никакви проблеми да каже поне на него, нали? Или поне да му намекне? И докато не се бе отказал от намеренията си, Корадино изтръгна тапата на шишенцето и изпи лекарството. От страх едва не повърна, но преглътна обратно горчилката в устата си, защото, ако изплюеше отровата, всичко щеше да бъде изгубено. За момент усети в устата си дъх на бадеми и се изпълни със странно чувство на еуфория. Със замаяна глава се присегна към перото, мастилницата и пясъка и надраска няколко думи на страница от тетрадката си, която после откъсна. И докато попиваше думите с пясъка, можеше само да се надява, че са истина. След това излезе от дома си и се запъти към къщичката на Джакомо, като незабележимо хвърли шишенцето в канала — така, както му беше наредено. Отровата вече течеше свободно по вените му.

* * *

Пресегна се надолу. Безчувствените му пръсти се плъзнаха бавно по тялото му като някакъв подземен паяк и напипаха очертанията на ножа от обсидиан под бричовете му. До него, увита, лежеше книгата от велен. Облекчението му, че тайните му бяха погребани с него, можеше да се сравни само с това, че ножът не е бил намерен. След три опита най-сетне измъкна черния денте от чорапа си, разкъсвайки тъканта му. Бавно, много бавно, преборвайки се с тежестта на земята, той вдигна ножа към гърдите си.

Така поне разполагам със средство да сложа край на живота си, ако не успея да се освободя.

След като се увери, че вече и краката му са будни и че може да движи всяко пръстче от ходилото си, Корадино започна да реже платнището над тялото си.

Навсякъде нощна земя, тъмна, влажна и тежка, в очите и в устата ми.

Корадино плюеше, кашляше и се гърчеше, пробивайки си път все по-нагоре и по-нагоре. „Жулиета“ — мина през главата му. Името връхлетя нелепо в паникьосаното му съзнание и той започна да си го повтаря като молитвата „Аве Мария“. После започна да нарежда и самата молитва, а накрая двете се смесиха в главата му — Светата Дева и трагичната героиня на Шекспир се превърнаха в едно в болния му мозък, заедно с майка му Мария и малката Леонора, заради която правеше всичко това. Продължи да копае и да се дави сякаш часове наред, изпълнен с неописуем страх, че са го погребали твърде дълбоко, че са утъпкали земята над него, че никога не са възнамерявали да го пускат, че копае настрани, а не нагоре, поради което може да си копае до края на света, докато не се задави и не умре наистина. А после — нещо хладно и мокро по пръстите му. Кръв? Не. Дъжд и нощен бриз. Продължи да копае като обезумял, с пламнали дробове. А после първата глътка нощен въздух му се стори като най-щастливия момент в неговия живот. Измъкна се нестабилно от гроба си, усещайки се безумно слаб. Повърна. После приседна, за да извади пръстта от очите си. Дъждът, който се сипеше отгоре му, го превърна в човек от кал. И той си каза, че след всичко това надали повече би изпитал страх.

Но съвсем скоро страхът се завърна. Спомни си предупреждението на французина: „Снишавай се и бъди невидим! Възможно е все още да те следят! Отиди към северната част на острова, потърси светлините на «Сан Марко» и тръгни след тях. А после потърси и мен“.