Стъкларят от Мурано

— Това е стара легенда, може би истина, от Верона по време на Италианските войни, за двама трагично влюбени от две враждуващи семейства. Записана е като приказка и леко поукрасена от един монах на име Матео Бандело.

— Много добре. — Гласът на Дюпармьор премина лесно през решетката на изповедалнята, но не чак толкова, че да бъде чут и откъм вратата.

— Вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че неотдавна тази история е била превърната в пиеса — в Англия, от прочутия майстор Уилям Шекспир. Написана е по времето на кралица Елизабет, но, мисля, че и до ден-днешен се радва на популярност в английския двор. Нас обаче ни интересува последното действие на пиесата — или по-скоро, интересува теб!

Корадино зачака. От срещите им беше научил също така, че няма никакъв смисъл да прекъсва французина.

— Та в пиесата Жулиета приема отрова от Мантуа, за да избегне нежелан брак. Въпросното лекарство кара тялото да имитира смъртта във всеки отделен детайл — лицето пребледнява като платно, пулсът се забавя дотолкова, че става недоловим, огньовете на телесните течности угасват, но продължават да тлеят. Болка не се усеща. Дори и опитите за пускане на кръв на жертвата остават безплодни, тъй като кръв не изтича. В драмата Жулиета се събужда няколко дена по-късно, съвсем здрава, излизаща сякаш от дълбок сън. За съжаление обаче към този момент нейният възлюбен вече си е отнел живота, затова всичко отива на вятъра. Но това, последното, нас не ни интересува. — Безстрастното махване с ръка, с което Дюпармьор се отнесе към съдбата на двамата отдавна починали влюбени, накара Корадино да потрепери. — Същественото в случая, мой скъпи Корадино, е, че ако твоята държава е ненадмината в нещо, то това не е нито храната, нито виното — презрително изсумтяване, — а отровата! — Пое си дъх и продължи: — Предполагам, че това се дължи на многовековното дворцово изтребление, на което са се отдавали вашите Гелфи и Гибелини, вашите Борджии и Медичи, вследствие на което при вас това изкуство е по-усъвършенствано, отколкото в моята далеч по-цивилизована държава!

Тук Корадино вече не издържа и отвърна:

— А може би удобно забравяте великолепното културно наследство на нашата държава, спонсорирано от същите тези враждуващи фамилии, а? Изкуството не е ли признак на цивилизация? Да не би Франция да разполага с някой Леонардо или Микеланджело? И може би също така забравяте, че вие бяхте този, който потърси мен, за да помоли за моето експертно съдействие за вашия крал?!

Чу как този невъзможен човек се засмива от другия край на решетката.

— Да, имаш огън в кръвта си, Корадино. Но това е хубаво. Все пак трябва да се научиш да обичаш и Франция, защото съвсем скоро, с волята Божия, тя ще бъде и твоя страна! А сега по същество! — Гласът на французина претърпя рязка промяна. — Когато излезем от тази изповедалня, коленичи и целуни ръката ми. В нея държа лекарството, което трябва да ти дам. Вярно, че не е от Мантуа, но от някое друго място в прекрасната ти Република! Вземи го тази вечер и да знаеш, че само три часа по-късно ще изпаднеш в дълбок сън и на сутринта няма да се събудиш. Ще проспиш целия ден. А на вечерта, точно едно денонощие, след като си заспал, ще се събудиш.

— А тогава къде ще бъда?

— Тук вече ти ми помогни, Корадино. Кой би трябвало да намери тялото ти?

Корадино потрепери при тази дума — Дюпармьор говореше за него така, сякаш вече беше мъртъв. Замисли се, но си даде сметка, че няма кой знае колко да му мисли. Знаеше, че ако не се появи при форначе за първи път от десет години, с изключение на времето, когато го беше тръшнала водната болест, Джакомо ще се появи в къщата му така, както беше направил и през онзи ден. Тогава старецът му беше донесъл от пазара змиорка и портокал — ярка, оранжева сфера като слънцето, за който твърдеше, че лекувал тази болест. И наистина го излекува.

— Ще ме намери Джакомо, моят… приятел.

— Много добре. А той обича ли те достатъчно, за да ти осигури подобаващо изпращане? Или ще те хвърли в бедняшката яма на Санто Ариано? За нас това няма значение, разбира се, защото имаме планове и за двата варианта.

В този момент Корадино си даде сметка, че единственият начин да обмисли сериозно плана е да възприеме безстрастния тон на Дюпармьор. Ако започнеше да гледа на идеята като на реалност, със сигурност щеше да се концентрира върху нея.

— Да, той ще плати за истинско погребение — отговори. Корадино по-скоро почувства, отколкото видя, кимването на французина от другата страна на решетката.

— А после ще изпрати за полицаите. Обаче те няма да бъдат полицаите на Десетимата, а ще бъдат мои хора. Ще бъдеш отнесен на Санто Ариано, а когато се събудиш, ще бъдеш заровен под земята.

Корадино едва не се задави, представяйки си подобна съдба.

— Какво? — простена.