Читаем Стъкларят от Мурано полностью

Думите — блед спомен от училище и неделната църква, зазвучаха тържествено в главата й. Тя беше изгубена. Накрая Леонора постави и своя знак на преклонение върху плочата — обикновени бели маргарити. „Купи цветята, които ти най-много обичаш, не се опитвай да гадаеш какво е обичал той“ — бе я посъветвал Алесандро. И се бе оказал прав. А после тя приседна на тревата, загледа се отново в името и годините и изрече простичко:

— Здравей! Аз съм Леонора!

* * *

Алесандро откри баба си след броени секунди и автоматично постави на гроба й розите, които носеше. Вече почти не я помнеше, но макар че пълният спомен за нея вече избледняваше, някои детайли щяха да останат завинаги с него. Спомняше си черните й дрехи, които тя носеше след смъртта на дядо му и никога не смени. Спомняше си нейните талиатели с масло и салвия, каквито, по негово мнение, не бяха в състояние да приготвят дори и в най-добрия ресторант. Спомняше си нейната крайно неочаквана любов към отбора „Калчо“ на Виченца — любов, която беше положила началото и на неговата вманиаченост към отбора и към футбола въобще. Не чувстваше скръб по баба си — само много топлота. Приклекна, за да махне няколко изсъхнали клончета от гроба, и прокара пръст по мъха. После изправи гръб, оглеждайки се за Леонора. Лесно забеляза русата й глава — беше сведена, лицето й беше скрито под падналата коса. Притесни се, когато допусна, че тя вероятно плаче, но после забеляза устните й да се движат и разбра, че тя просто се моли. Прекръсти се, но видя, че очите на Леонора са широко отворени, а позата й по-свободна и по-отпусната от позата на човек, потънал в молитва. И тогава осъзна, че за първи път през живота си тя разговаря със своя баща.

Тя не знаеше колко дълго е говорила с него. Беше започнала още от самото начало на своя живот — разказа на баща си за детството си, за изкуството си, за Стивън, за безплодието си, за развода си, за преместването си във Венеция, за Мурано, за къщата на кампо „Манин“ и за Алесандро. Разказа му и за Корадино, за невероятната й близост с него, с този техен предшественик. Спомена му и за петното на предателството, което наскоро беше хвърлено върху паметта му, за Роберто, Витория и професор Падовани. Каза му дори за Елинор, за трудните им взаимоотношения и го попита за онази Елинор, която познаваше той — онази различна Елинор отпреди толкова много години, за романтичната и безразсъдна Елинор, така различна от стегнатата и огорчена жена, която Леонора познаваше. Наговори се на воля и като че ли се почувства по-добре. Накрая вдигна очи, изпъна схванатите си крака и направи знак на обикалящия наблизо Алесандро, че вече могат да тръгват. И когато той тръгна към нея, тя се обърна с последни думи към баща си. Постави ръка с обич върху топлия камък и рече:

— Довиждане! Пак ще дойда.

И наистина го мислеше.

* * *

После двамата с Алесандро се насочиха към спирката на корабчето и се подготвиха отново да прекосят символичната река Стикс — само че този път водата щеше да ги отведе от царството на мъртвите обратно в света на живите. Леонора осъзна, че тук е намерила известен покой. Все така държеше да научи истината за Корадино, но й се отрази добре да възстанови връзката с баща си — нейният най-непосредствен предшественик. Освен това с него се говореше толкова лесно! Беше му казала всичко. Всичко, с изключение на едно.

Не му казах само, че съм бременна.

Двайсет и втора глава

Островът на мъртвите|(Част II)

Пръстта между зъбите не е особено приятно нещо.

В съня си Корадино беше в Лидо, с майка си. Семейството му беше на летен излет и слугите печаха стриди на брега, докато малкият Корадино тичаше напред-назад по брега и мокреше бричовете си в прибоя. Извикаха го да яде и той се отпусна на кървавочервените кадифени възглавници до майка си, наслаждавайки се на уханието на ванилия, което идваше от нея. И за първи път вкуси стрида — осемгодишното му небце първо отхвърли, а после прие желатиноподобното създание, което се плъзна в гърлото му. Оцени стридата едва когато бе напуснала устата му и оттогава започна дългогодишното му приятелство с тази селска храна. Вкусът й се таеше и в ситните зърна на пясъка, останал като утайка по езика му, подобно на пясък, отмит от отлива. В съня си той вкуси пясъка, плътта на стридата и аромата на ванилия, носещ се от майка му, едновременно. Но когато накрая се събуди, осъзна, че в действителност е далече от щастието.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Николай II
Николай II

«Я начал читать… Это был шок: вся чудовищная ночь 17 июля, расстрел, двухдневная возня с трупами были обстоятельно и бесстрастно изложены… Апокалипсис, записанный очевидцем! Документ не был подписан, но одна из машинописных копий была выправлена от руки. И в конце документа (также от руки) был приписан страшный адрес – место могилы, где после расстрела были тайно захоронены трупы Царской Семьи…»Уникальное художественно-историческое исследование жизни последнего русского царя основано на редких, ранее не публиковавшихся архивных документах. В книгу вошли отрывки из дневников Николая и членов его семьи, переписка царя и царицы, доклады министров и военачальников, дипломатическая почта и донесения разведки. Последние месяцы жизни царской семьи и обстоятельства ее гибели расписаны по дням, а ночь убийства – почти поминутно. Досконально прослежены судьбы участников трагедии: родственников царя, его свиты, тех, кто отдал приказ об убийстве, и непосредственных исполнителей.

А Ф Кони , Марк Ферро , Сергей Львович Фирсов , Эдвард Радзинский , Эдвард Станиславович Радзинский , Элизабет Хереш

История / Проза / Историческая проза / Биографии и Мемуары / Публицистика