Стъкларят от Мурано

— Може да пробваш в голямата библиотека на площад „Сан Марко“ — „Сансовиниана“. Там разполагат със златните архиви на целия град, водени векове наред. В тях ще намериш датите на раждане и смърт на поколения венецианци. Но аз ти разказах всичко, което знам за историята на Корадино, и именно това разказах и на майка ти. — Тук професорът се изправи и изпъна болния си крак. След което продължи: — Единственото друго, което бих могъл да ти предложа, е да се опиташ да намериш нещо във френския край на историята. Имам няколко познати в Сорбоната, които с удоволствие ще ти помогнат.

Леонора разбра, че това е знак за края на срещата им, и също се изправи.

— А може ли да ви потърся пак? — попита. — И мога ли да разчитам, че ще ми се обадите, ако се сетите за нещо друго?

— Разбира се. А ти можеш да споменеш името ми, когато поискаш достъп до колекцията с редки книги на „Сансовиниана“!

Спомням си за първото си влизане там, когато едва ли не отказаха да ме пуснат в библиотеката. Сега обаче ще вляза в най-тайните й недра.

Професорът отиде до бюрото си, за да й запише няколко цифри и имена на различни колекции документи, които биха могли да й бъдат от полза. Леонора пък му записа на едно листче телефонния си номер. Докато си разменяха листчетата, Падовани се запита дали тя в крайна сметка ще се сети да попита и за другия Манин. Накрая я чу да казва:

— А баща ми? Познавахте ли го?

Професорът поклати глава и в погледа му се изписа огромно съчувствие. После каза:

— Подобно на всички млади и влюбени жени, и Елинор избягваше срещите с приятелите си и пазеше Бруно само за себе си. Научих за смъртта му от местните новини.

При споменаването на името на баща й в този контекст Леонора се изпълни със срам, че досега изобщо не си бе направила труда да научи нещо за него — толкова обсебена бе от мисълта за Корадино.

— А дали има останали някакви роднини тук?

— Нямам представа. Елинор веднъж спомена, че родителите на Бруно живеят във Верона, но доколкото знам, те отдавна са починали.

Леонора също го знаеше, но досега не се бе замисляла за тази загуба — за тези най-близки роднини, които повечето от хората приемаха за даденост: баба и дядо. Те си бяха заминали без нито една от обичайните срещи, плетените шапчици, шоколадчетата, разходките в парка. Тя се опита да се овладее. Знаеше, че вече е крайно време да остави стареца на спокойствие, пък и нямаше търпение да започне проучванията си в библиотеката, но все пак усещаше, че в главата й напират още стотици въпроси.

Когато се обърна, за да си ходи, мърморейки благодарностите си и обещавайки да се върне, професорът я прегърна топло. После хвана ръката й и каза:

— И още едно нещо. Утре е Празникът на мъртвите, когато народът на Венеция отдава почит на своите мъртъвци. Та ако искаш да намериш баща си, той е погребан на Сан Микеле. Може би ще пожелаеш да го посетиш на гроба му. Той също заслужава някаква почит, нали?

Леонора долови в тона на стареца упрек, но също така и много обич.

Знам, че трябва да отида на гроба му. Така най-сетне ще се срещнем. Ще помоля Алесандро да дойде с мен!

Излезе от кабинета и тръгна по коридора. Професорът подвикна след нея:

— Леонора!

Тя се обърна. Старецът я погледна право в очите и изрече тихо:

— Има някои неща, които очите на старостта виждат по-добре от очите на младостта! Грижи се за себе си!

— Непременно! — усмихна се тя.

Дъбовата врата на кабинета се затвори и тя тръгна надолу по стълбите.

Чудя се как професорът се досети?

Двайсет и първа глава Островът на мъртвите|(Част I)

Морски трамвай номер 41 до остров Сан Микеле приличаше на цветна градина. В този ден, на Празника на мъртвите, венецианците отдаваха почит на своите скъпи покойници с огромни букети цветя и отиваха дружно на гробищата на острова на свети Михаил. Леонора бе притисната до Алесандро, но в същата близост, макар и от другата й страна, стоеше внушителна матрона с огромна китка хризантеми. Леонора се вторачи в големите, грозни цветове и вдиша острия им аромат. Никога не бе обичала това цвете — и не само от естетически съображения, а защото обикновено го свързваше със смъртта. Но днес, оглеждайки корабчето, тя установи, че, както и във Франция, и тук хризантемите бяха предпочитани цветя за опечалените.