Стъкларят от Мурано

Усети грубото зебло, притискащо лицето му. Покровът поставяше върху устните му груба целувка като на чичо му Уголино. Вечната му брада непрекъснато бодеше малкото момче, а целувката му беше целувка на предател. Корадино се опита да си поеме дъх и извърна бавно глава — сега беше малко по-добре, но мракът го задушаваше, пръстта го притискаше и той се уплаши. Когато завъртя глава, чу издрънкване на метал и усети как два студени предмета падат зад тила му — двата дуката, които Джакомо бе притиснал върху очите му след смъртта му, за да плати на лодкаря по реката Стикс. Усети монетите как се движат в косата му — студен метал за умрелите, плъзгащ се между косите на живите. В гърлото му се надигна паника и тялото му автоматично се обля в пот, докато се бореше с инстинктивното си желание да се разпищи. Не го бяха завързали, както и бяха обещали, но и нямаше нужда — и без това той не чувстваше краката си. От устата му неволно избликна тих писък, но с невероятно усилие на волята той се успокои. За да държи паниката на максимално разстояние от себе си, той започна да си припомня едно по едно, в най-големи подробности, онова, което му беше казал французинът.

* * *

— Корадино, чувал ли си за „Ромео и Жулиета“?

Корадино седеше в изповедалнята на своята църква — „Санта Мария е Сан Донато“ на остров Мурано. В неделя всички майстори идваха тук. Венецианската република не изискваше стриктно съблюдаване на религиозните обичаи — гражданското отношение по тези въпроси се обобщаваше от прочутата фраза: „Първо венецианци, а после християни.“ Ала стъкларите бяха доста по-ревностни християни от останалите, тъй като бяха в състояние да оценят даровете, които ги издигаха над обикновения човек. А с арогантността на великия артист Корадино често споделяше богохулното схващане, че той и Бог изпитват еднакво задоволство от процеса на сътворението на красота. В по-смирените си моменти се чувстваше като инструмент в ръцете на Създателя. Понякога се вслушваше внимателно в думите по време на неделната меса, но през повечето време се дивеше на византийския блясък на мозайката, която украсяваше пода на нефа. Изпитваше уважение и чувство на съпричастност с отдавна починалите майстори, които знаеха как да комбинират подобни абстрактни средства, за да получат реалистични зверове. Във вселената на мозайката природата беше странна и понякога обърната с главата надолу — на едно място орел отнасяше сърна в огромните си нокти, на друго — два петела носеха пръчка, на която висеше безпомощна лисица.

Мозайката е алегорична — тя ми разказва за собствения ми живот. Изработена е от хиляди парченца стъкло, точно както е и моят живот, и изобразява природата такава, каквато е, и такава, каквато не е. Част от моето ежедневие е все едно и също, друга част е претърпяла огромна промяна.

Днес той както винаги бе дошъл на изповед, но не при обичайния си изповедник. В мига, в който свещеникът заговори, той осъзна, че това е Дюпармьор.

Досега никога не се бяха срещали два пъти на едно и също място. И вече избягваха Венеция. Французинът се бе оказал търговец от Бурано, където Корадино бе отишъл да купи материали за работата си. Тогава костюмът му бе достатъчно ярък, за да му помогне да се слее с многоцветните рибарски къщички. После беше лодкар, който говореше на Корадино под сурдинка, докато гребеше по канала между Венеция и Джудека. А сега се оказа католически свещеник.

Всеки път промяната му е толкова съвършена, че прилича на прочутите гущери от далечните острови, които могат да се престорят на листа или скали. Имам чувството, че живея в някакъв сън или в комедия, изиграна от актьорите на „Сан Марко“.

Обаче областта, в която предпочиташе да се изявява Дюпармьор, беше твърде далече от комедията, тъй като главната му тема в момента бе Смъртта. Днес се бяха събрали, за да планират края на Корадино, въпреки че началният ход на французина като че ли омаловажаваше сериозността на задачата им.

— „Ромео и Жулиета“ ли? — не повярва Корадино. Но от опит вече знаеше, че най-добре бе да отговаря на французина директно — освен всичко друго, това пестеше време.

Въпреки че официалното обучение на Корадино беше рязко прекратено на десетгодишна възраст, когато мосю Лоази така безмилостно му бе отнет, Джакомо бе сторил всичко по силите си, за да продължи образованието му. Затова сега Корадино бе в състояние да отговори: