Стъкларят от Мурано

Леонора и Алесандро бяха хванали корабчето от Фондамента Нуове. Преходът беше кратък — червените стени и огромните порти на гробището се виждаше съвсем ясно от всички острови на Венеция. За Леонора краткостта на пътешествието беше добре дошла. При толкова много хора и миризмата на корабно гориво гаденето й се беше върнало. Притисна се по-плътно до Алесандро, а той я целуна успокоително по главата — както би се отнесъл с дете. Беше му казала, че няма нужда да ходи на гробищата с нея, обаче той с гръмки протести бе изтъкнал, че и без това искал да посети гроба на баба си. Леонора усещаше, че това е само отчасти вярно и че той дойде с нея най-вече, за да й бъде опора при първата й среща с баща й. Сега тя усети как целувката му заменя неприятното гадене в слънчевия й сплит с топлотата на благодарността. Когато той беше с нея, тя му вярваше. Даже почти започваше да усеща стабилност, като че ли имаха сериозна връзка.

Слязоха заедно с тълпите и минаха през железните порти на гробището. Алесандро заведе Леонора до една будка, откъдето можеха да си купят карта на гробищния парк.

— Тук има три гробища — рече той. — Вече векове наред за тях се грижат францискански монаси. Макар че, както сама виждаш, те като че ли полагат малко повечко грижи за парцелите на католиците, отколкото за останалите два — на протестантите и на източноправославните — добави с иронична усмивка. — Така че в случая твоят баща и моята баба имат голям късмет!

Леонора усети черния му хумор и сметна, че такъв е неговият начин за справяне с мисълта за смъртта. На нея обаче й беше любопитно да разгледа този странен остров, обитаван единствено от мъртвите. Имаше чувството обаче, че няма да й бъде никак приятно да живее на Фондамента Нуове, където при всяко приближаване вечер до прозореца би наблюдавала как над морето се носят призрачни, леко проблясващи духове. Овладя се и попита:

— Кога този остров е станал гробище?

— По времето на Наполеон. Преди това мъртвите са били откарвани на Санто Ариано, който днес е единствено костница.

— Какво?

— Остров на костите — изрече Алесандро бавно, като писател, опипващ думите за заглавие на сензационен роман. — Оттогава насам, когато времето на тези тела тук изтече, те биват премествани на Санто Ариано, за да се освободи място за новите трупове.

— Но какво искаш да кажеш с това, за бога?

Алесандро я поведе по добре поддържаните алеи на католическия гробищен квартал и обясни:

— Искам да кажа, че на венецианците им е позволено да бъдат погребани тук само за определен период от време, след което биват изкопавани и премествани. — Забелязвайки изражението на лицето й, добави: — Няма друг начин. Сушата ни е много ограничена.

— Нямах предвид това.

— О, разбирам. Притесняваш се, че той може вече да не е тук, така ли? Спокойно. Доколкото ми е известно, тукашните обитатели разполагат с по четиридесет години. А ако роднините им платят добре, могат да останат и повечко.

Изненадващо и за самата себе си, Леонора се изпълни с гняв. Вървеше след Алесандро из тихите алеи и се ядосваше, че дори и в смъртта си тези хора нямаха покой. Но докато наблюдаваше опечалените как пристъпват тихо между гробовете, подобно на вода, която винаги си проправя път, независимо от препятствията, се поотпусна. Осъзна, че този край, този покой, който не беше спокоен, беше подходящ завършек за народите на променливото, вечно движещо се море. Венецианците живееха живота си, преминавайки от остров на остров, от Риалто до Сан Марко, от Джудека до Лидо, от Торчело до Мурано. Защо да не продължат тогава и след смъртта си, водени от движението на водите? Какво по-добро за тези търговци и кръстоносци, които бяха владели дори Константинопол? Както и за баща й, който беше изкарвал хляба си, скачайки от бряг на бряг, от лодката на брега и обратно. Леонора осъзна, че по бузите й са започнали да се стичат сълзи.

Идиотка! Та ти дори не си го познавала!

Но когато се стигна до самия ключов момент, когато Алесандро я поведе през редиците подредени като военни полкове гробове и тя се изправи очи в очи с името на баща си, издълбано прилежно в каменната плоча, тя не усети нищо друго освен празнота. Нямаше нужда от сълзи. Алесандро промърмори, че ще отиде да намери баба си, и тръгна, но Леонора почти не забеляза.

БРУНО ДЖОВАНИ БАТИСТА МАНИН (1949 — 1972)

Но той е бил само на двайсет и три, когато е починал!

Нямаше представа какво да прави сега. Беше дошла на поклонение пред останките на един двайсет и три годишен мъж — мъж, когото никога не беше виждала, мъж, който беше с десет години по-млад, отколкото тя беше сега.

И завинаги ще остане млад…