Стъкларят от Мурано

Изкачи с разтуптяно сърце старото стълбище, а после пое по пустите коридори, озовавайки се най-сетне в историческия факултет. Спираше се пред всяка врата, за да прочете името на табелката. Тук писъците и виковете отвън се чуваха съвсем приглушено. Леонора имаше усещането, че на етажа няма никого, така че, когато най-сетне се озова пред кабинета на професора, вече не хранеше големи надежди да го завари вътре. Но когато почука и чу тихото „Влез“, едва доловимо иззад дебелите дъбови врати, стомахът й се преобърна при мисълта, че мъжът в тази стая може и да разполага с някои от отговорите, които търсеше. Когато влезе, гледката, която се откри пред очите й, я накара почти да забрави защо е дошла. Пред нея се възправяше огромен, декоративен прозорец, изработен от четири от най-съвършените и сложни мавърски рамки, с които Венеция толкова се гордееше. А отвъд него се простираше най-невероятната гледка към площад „Сан Марко“ и Канале гранде — водата проблясваше в подножието на разкошните палати, сякаш прекланяйки се пред величието им. Леонора дотолкова се отнесе в гледката, че гласът, който чу по едно време, съвсем определено я стресна.

— Една от привилегиите да си преподавал тук трийсет години е да получиш най-хубавия кабинет във факултета. Един от недостатъците обаче е, че понякога ми е много трудно да свърша каквато и да било работа. Сигурно си влязла отзад, през страничната врата, нали? Жалко. Не най-доброто място да се запознаеш с университета ни.

Леонора се обърна към стареца, който се материализира иззад дебелата книга и бюрото си с помощта на бастун. Мил, белобрад, облечен перфектно, с проницателни очи, той я наблюдаваше с усмивка.

— Но пък е твърде красиво за…

— За университет ли? Може, но това невинаги е било университет. Някога „Ка’Фоскари“ е бил палат, изграден за епископите на Венеция, а както знаеш, църковните отци държат на удобствата и разкоша си. Но в твоята страна също имате красиви места за придобиване на знания, нали? Оксфорд и Кеймбридж например?

Леонора се стресна. Досега си мислеше, че английският й акцент е отдавна изчезнал. Но ето че получи добър урок.

Очевидно не можеше да скрие нищо от този безкрайно интелигентен стар човек. Което на свой ред й даде още по-големи надежди, че той ще може да й помогне. Тя си пое дълбоко дъх и изрече:

— Професоре, много се извинявам за нахлуването, но бих искала да ви задам няколко… исторически въпроса, стига да можете да ми отделите от ценното си време, разбира се.

Старецът се усмихна и ъгълчетата на светлите му очи се набръчкаха.

— Но, разбира се, че ще отделя толкова време, колкото трябва за дъщерята на старата ми приятелка Елинор Манин! Как си, скъпа Нора? Или… — Тук очите на стареца се набръчкаха още повече, — вече трябва да те наричам Леонора, откакто си натурализирана, а?

Леонора се удиви на бързината, с която действаше мозъкът на професора. Той не само че я бе познал веднага, но само за няколко секунди бе отгатнал, че е сменила живота и името си. Усмихна се и отвърна:

— Да, вече съм Леонора. И направо не мога да повярвам, че ме помните. Тогава трябва да съм била на колко… На пет годинки?

— На шест — поправи я Падовани. — Видяхме се на един университетски коктейл в Лондон. И ти с огромна гордост ми показа чисто новите си обувки. Определено бяха по-хубави от тези, с които си днес. — Погледът му се насочи към очуканите маратонки на Леонора, които тя помести притеснено по дъските на пода. — Но не ме мисли за толкова проницателен. Ти стана доста… известна, откакто се премести тук, нали?

„Ил Газетино“. Но, разбира се. Този вестник влиза почти във всеки венециански дом.

— Но пък иначе си израснала като красива млада дама, така че не трябва да бъдем толкова придирчиви, не мислиш ли? „Пролетта“, нали? Мисля, че Ботичели ти пасва много по-добре, отколкото онези превзети пози на Тициан, в които са те сложили. Но предполагам, че си чувала това стотици пъти, при това от много по-млади от мен мъже, прав ли съм?

Поощрена от старомодното му кавалерство, Леонора реши да зададе директно въпроса си.

— Исках да ви питам за моето семейство, ако имате време, разбира се…

— На моята възраст времето е в изобилие — усмихна се професорът и посочи към прозореца, под който бяха поставени четири стола за студенти. — Моля, заповядай! Аз и без това ще седна, така че и ти по-добре го направи.

Настаниха се пред божествената гледка. Столовете бяха удобни, но не чак толкова, че да заспят. Като се настани, професорът започна:

— С риск да прозвуча като злодея от второразреден филм — не знам защо, но като че ли всичките са на английски — но мисля, че очаквах появата ти. Да разбирам ли, че Елинор не знае за пребиваването ти тук?

— Така е, не знае — кимна Леонора. — Или по-точно, знае, че живея във Венеция, обаче няма представа, че съм дошла да разговарям с вас.

Професорът кимна, сключи сгърчените си от старостта ръце върху дръжката на бастунчето си и почука лекичко по пода.