Стъкларят от Мурано

Снощи се бе прибрала вкъщи разтревожена и разстроена от сцената във фабриката. Гаденето, което я бе споходило в Мурано, още не бе отшумяло. Даже и гледката на осветения за нощта площад „Сан Марко“ не успя да оправи настроението й. Бе слязла от корабчето от острова на спирка „Феровия“ и бе направила нещо, което правеше много рядко — бе изчакала морски трамвай номер 82, за да я отведе нагоре по Канале гранде до моста „Риалто“. Когато корабчето изръмжа и спря и лодкарят умело го върза на пристана, тя за първи път, откакто беше дошла тук, си спомни за баща си. Присъствието му тук, дори самото му съществуване й се струваха ефимерни в сравнение с Корадино, живял векове по-рано. Тя едва сега започваше да си дава сметка колко много бе разчитала на Корадино, колко много се бе гордяла с него и дори го беше обичала. Надали щеше да бъде толкова съсипана, ако тези обвинения в държавна измяна бяха насочени към баща й. Чувстваше баща си като принадлежащ единствено на майка й — Леонора никога не го беше виждала, Бруно също не я беше виждал. Връзката между двамата беше чисто биологична.

Колкото и парадоксално да звучи, връзката ми с Корадино ми се струва много по-реална.

Ала ето че Роберто дел Пиеро беше уцелил в самата сърцевина на тази връзка през вековете. Леонора се чувстваше уязвима, ограбена. Дори и гледката на сребърните палати, дремещи в здрача покрай канала, не успя да я дари с обичайното успокоение. Есента беше настъпила окончателно и веселите фасади на сградите постепенно се сдобиваха с тъжен и унил вид, докато живителните сокове на туристическата индустрия се оттегляха от лицата им като избледняващ руж. Декоративните прозорци гледаха безжизнено и отблъскващо. Зачуди се дали е възможно Корадино наистина да е предал всичко това, какви тайни разговори е имал, какви срещи е провеждал в същите тези сгради. Когато слезе на „Риалто“ и се шмугна през тъмните улички към кампо „Манин“, усещането й за дискомфорт се засили. Имаше чувството, че е следена, преследвана, че чува тихи стъпки в сенките зад гърба си. Чувстваше се омърсена от петното върху името на Корадино.

Ако той наистина е сторил онова нещо, значи градът помни и отхвърля и мен.

Леонора се чувстваше отхвърлена от същите онези камъни от уличната настилка, които доскоро я приветстваха. Даже и когато най-сетне се озова на площад „Манин“, продължаваше да има усещането, че е преследвана. Красивите сенки биха могли да таят и много грозота.

По-добре не поглеждай назад!

Смъмри се мислено. Защото не дребна червена фигурка бе причината за страха й, а Роберто дел Пиеро. Тя бе сложила край на кариерата му във фабриката и на семейната професия. Той би могъл, разбира се, да работи и другаде, но именно тя го бе подмамила да напусне родното гнездо.

Втурна се през още топлата каменна настилка на площада и започна да рови в чантата за ключовете си. Имаше чувството, че се опитва да избяга от някакви невидими убийци.

Само да стигна до моята врата…

Когато пъхна ключа в ключалката, почти очакваше нечия ръка да я дръпне за ръкава и дори да я хване за гърлото. Накрая, след известно усилие, успя да отвори. Влезе, затръшна вратата зад гърба си и се облегна на нея. Едва си поемаше дъх. Секунди по-късно едва не изскочи от кожата си, когато телефонът зазвъня. Разтреперана, тя се насочи към кухнята и вдигна слушалката. Но не чу познатото хриптене от филмите на ужасите. Беше той.

— Алесандро!

Отпусна се на един стол и включи лампата. И докато кухнята се изпълваше със светлина и тя слушаше мечтания глас, кошмарите й постепенно изчезнаха.

Той се засмя на радостта, с която тя реагира, и изрече:

— За теб съм детектив Бардолино!

— Значи издържа изпита!

— Да! — изрече гордо той. — Оставам тук още седмица, за да се ориентирам в работата, а после се връщам във Венеция.

Тя за нищо на света не би допуснала да помрачи с нещо радостта му със собствените си проблеми. Все пак „Ил Газетино“ беше местен вестник и новината за нейното унижение и за пострадалата репутация на Корадино надали е достигнала до Виченца. Когато се видят, ще разполагат с достатъчно време, за да говорят и за това, очи в очи. Изведнъж се почувства ужасно изморена. А и някакъв срам, стаен точно под сърцето й, не й позволяваше точно сега да каже на този мъж за своя омърсен предшественик. И докато Алесандро й разказваше за изминалите седмици във Виченца и за изпита, Леонора усети как страхът и паниката постепенно я напускат. Чувстваше се спокойна в защитния кръг на този разговор, предпазвана сякаш от неговата връзка с града. Разбира се, че Корадино не е предател. Това не е вярно! Очевидно е грозна клевета, измислена от конкуренцията му. Пък и какво значение имаше това все пак? Корадино бе мъртъв отдавна. Бе останала единствено работата му, която свидетелстваше за неговия гений.