Стъкларят от Мурано

Когато тази вечер Джакомо се прибра най-сетне у дома си, наближаваше полунощ. Това бе най-дългият и кошмарен ден в неговия предълъг живот и той нямаше нищо против да заспи и никога повече да не се събуди. Както изискваше законът, той бе съобщил за смъртта на Корадино на кмета на Мурано, който на свой ред автоматично бе изпратил лекар, за да потвърди причината. Докторът беше натискал и бол Корадино къде ли не. Дори отряза кичур от косата му и му пусна кръв. Джакомо беше убеден, че това старание бе вдъхновено от Десетимата. С черната си мантия и бялата маска с дълъг, извит като клюн нос и напълнен с билки за предотвратяване на инфекции, той приличаше на лешояд, налетял върху трупа на Корадино. Но когато губеха някоя от най-ценните си придобивки, членовете на Съвета винаги държаха да се уверят, че няма нещо гнило. Единствено това не позволи на Джакомо да се намеси, за да помоли да пощадят поне достойнството на починалия му приятел. И през цялото време стоя мълчаливо отстрани. Но когато лекарят накрая освободи тялото, бе доста изненадан, че Джакомо иска позволение да изпълни всички погребални ритуали за своя мъртъв приятел. И тъй като смъртният акт вече бе написан, докторът не видя никаква причина да откаже на тази молба, поради което Корадино бе отнесен в дома на Джакомо, за да бъде изложен за поклонение.

Джакомо наблюдаваше работата на жените, на които беше платил, за да подготвят Корадино за последния му път. Те избърсаха лицето му, сресаха косата му, а накрая завързаха краката и челюстта му. Под светлината на множество свещи те поставиха мъртвеца върху платно от зебло и започнаха да го шият. Джакомо с болка в сърцето проследи как лицето на любимия му син изчезва последно под шевовете на смъртния покров. Последното, което си помисли, докато го наблюдаваше, бе колко красиво изглежда лицето на сина му, как къдриците му светят под светлината на свещите, как бузите му леко руменеят и как миглите, които бяха положени върху тях, бяха все още лъскави. Сякаш беше просто заспал. Джакомо се укори за тези помисли и като последен жест за сбогом постави внимателно върху всяко затворено око по един златен дукат. Даде едногодишната си заплата, без да се замисли. Бе дал на това момче всичко — дома си, уменията си за работа със стъклото и цялата любов на старото си сърце. Корадино бе негов наследник във всяко отношение, но тъй като вече не можеше да му остави наследство, Джакомо плати таксата за последното пътуване на сина си. После се обърна с разтуптяно сърце.

Накрая се появиха двамата полицаи, за да отнесат тялото на лодката, която щеше да го закара на Санто Ариано — гробищния остров. Джакомо искаше да го изпрати до гроба, но го спряха.

— Господине — изрече по-високият полицай и очите иззад маската проблеснаха съчувствено, — имаме и два случая на чума с нас. Не можем да гарантираме безопасността ви!

И така, Корадино замина, а с него и полицаите. Заминаха също и жените, доволно хапещи монетите, които Джакомо им беше дал за труда им.

И той още веднъж остана сам, така, както беше и предишната вечер, преди тази огромна трагедия. Вече можеше да си поплаче на воля за приятеля, за сина, който си беше отишъл. Ала сълзите му бяха пресъхнали и той не усещаше нищо, освен неописуема болка от загубата. И отново се присегна към виолата си — точно както бе сторил и снощи, преди светът му да се преобърне. Но тук приликите с предишната вечер свършиха. Защото този път под струните на виолата беше пъхнато парче велен. Велен, който Джакомо би познал навсякъде — беше финият флорентински велен от тетрадката на Корадино. И с разтуптяно сърце Джакомо си спомни как снощи бе придърпал приятеля си да седне точно до виолата. С треперещи ръце старецът измъкна парчето велен изпод струните. Корадино не беше много по писането, тъй като беше откъснат преждевременно от възможността да се усъвършенства, но това негово послание бе достатъчно ясно. В самия център на страницата, с внимателно изписани букви, се четеше латинска фраза:

Non omnis moriar

Корадино не го биваше много и в четенето — всъщност единствената книга, която притежаваше, бе Дантиевата „Божествена комедия“, която бе наследил от баща си. Ала Джакомо бе учен човек и не изпитваше нужда да претърсва томовете в библиотеката си, за да разбере значението на тази фраза. Да, всичко пасваше — руменината по бузите на Корадино, блясъкът на косата му, любящото сбогуване снощи…

Non omnis moriar

Не съм съвсем мъртъв

Джакомо притисна листа до сърцето си, а после много внимателно го постави между страниците на своя том на Данте. И докато затваряше книгата, той за първи път през този ден се усмихна.

Корадино бе все още жив!

Деветнайсета глава Четвъртата власт

— Чети!