Стъкларят от Мурано

И автоматично се озова у дома. По памет запали свещите по многобройните разклонения на близкия свещник и стаята, която изникна в светлината, се оказа приличаща не на работно място, а на приятен венециански салон. В ъгъла беше поставен кадифен шезлонг. Пещта, направена в отсрещната стена, гореше весело като камина на благородник. А по стените, отразяващи горещината и светлината, висяха някои от най-ценните произведения на Корадино — неща, за които знаеше, че един ден трябва да бъдат продадени, но с които засега не му се разделяше. От пода до тавана се издигаха огромни огледала, създаващи илюзията, че стаята е много по-голяма, отколкото всъщност бе. Стенните аплици, протягащи рамене в красива арабеска, се съревноваваха по красота с огъня, който гореше в тях. Редуваха се с рамки за картини, но без картини, в които и най-красивият портрет на света би се изгубил, независимо колко прославен е обектът или художникът. Само центърът на стаята противоречеше на усещането, че се намираш в луксозен дворец край каналите — защото там стояха оръдията на занаята на Корадино: бъчви с вода и вани за покриване с живак, съдове с цветни пигменти и шишета зловонни химически вещества.

Тази стая е единствено моя. Тайна, безопасна и най-подходящото място за онова, което трябва да направя тази вечер.

Корадино знаеше какво трябва да направи — нож по негов личен дизайн, наречен денте, или зъб. Името му беше много подходящо. Не беше елегантен и смъртоносен като ножовете на убийците, които му възлагаха да прави, и не беше предназначен да се отчупва при дръжката като техните. Къс, но много як, изработен от плътно тъмно стъкло и с остър връх, ножът денте ставаше както за рязане, така и за копаене. Корадино застина за миг, оглеждайки редиците прахообразни и течни вещества, чудейки се какво точно стъкло ще му трябва. И накрая разбра.

Обсидиан — най-старото стъкло на света.

Съблече сюртука си и се захвана за работа. Горещината в тази стая беше непоносима, защото отворът на пещта беше голям, а стаята, макар и достатъчно голяма за целите си, се затопляше бързо. Вместо обичайния пясък Корадино хвърли в пещта шепа прахообразна пемза от вулкана Стромболи. Последва я шепа сяра, която изгори носа му и го накара да си завърже кърпичка през лицето. Тази вечер му предстоеше трудната задача да пресъздаде твърдото, черно, естествено стъкло, което от незапомнени времена бликаше от гърлата на вулканите на юг оттук. Онзи тип стъкло, което приличаше на камък. Онзи тип стъкло, което беше приклещило в ноктите си бедните мъртви души на Помпей и Херкулан като мушици в кехлибар — първо течно, а после твърдо като диамант. Със здрава лопатка той смеси веществата и добави към тях една огнена топка топилка, която цял ден се бе гряла на огъня като спящ саламандър. Смеси добре и нагря наново блестящата сфера, като добави още малко пемза и малко катран. Продължи, докато накрая стъклото не стана максимално черно и гъсто като меласа. Едва тогава грабна тръбата си и оформи ножа, едно цяло с кръглата дръжка. Когато остана доволен — защото тази нощ не му се позволяваха грешки — той загря отново дръжката, този път продължително. Накрая тъмната дръжка се зачерви, той я извади и я пъхна в менгемето си с острието надолу. Проследи с поглед как червеникавият край на дръжката започва да се стича надолу, призован от силата на гравитацията, и разтопеното стъкло закапа като огнен сталактит, оформяйки се в коварно острие. Корадино бе измислил лично този капещ метод, след като беше установил, че колкото и да търкаше и пилеше след изстиването на стъклото, нищо не бе в състояние да постигне връх, по-остър от този. Чрез капенето стъклото само си създаваше връх, защото то най-добре си знаеше как трябва да бъдат унищожавани враговете му. Преброи ударите на сърцето си и точно в подходящия момент и не преди него обърна менгемето така, че изстиващото острие също се обърна, като се изви и втвърди като нокът на хищна птица. Малко, черно и остро като игла, зловещото връхче проблесна под светлината на огъня.

Да, това трябва да свърши работа. Острието и дръжката са излети като едно цяло, така че в ножа няма слаби точки.

Докато седеше и наблюдаваше как черният му нож изстива, Корадино си взе последно сбогом с тази стая. Позната единствено на Джакомо, тази стая бе подготвена за Корадино в деня, след като откри тайната на своите огледала. Всички свои тайни дейности вършеше тук. Този салон пазеше неговата тайна.

Тайната на стъкларското изкуство.