Стъкларят от Мурано

— Роберто е наследник на фамилията Дел Пиеро. Преди няколко столетия неговият далечен прадядо Джакомо е бил голям майстор, защитник и учител на Корадино. Доколкото ми е известно, били са също така и най-добри приятели.

— Тогава Роберто защо приказва тези неща? Защо толкова мрази Корадино, а оттам и мен? И какво искаше да каже с това за предателството и… за Франция? Аз си мислех, че Корадино е починал тук, нали?

— Разбира се, че е починал тук — кимна Аделино. — Архивите сочат, че се е споминал от отравяне с живак.

Леонора се опитваше да осмисли всичко чуто. В главата й се преплитаха нишките на стотици не добре запомнени истории за Корадино. И не след дълго осъзна, че е започнала систематично да клати глава.

— Да, така трябва да е…

Аделино се изправи, приближи се до нея и докосна рамото й.

— Виж какво, защо не си вземеш отпуск до края на деня, а? А аз ще се постарая да загладя нещата тук. Утре ела така, както си идваш всеки ден, и аз ти гарантирам, че всичко това вече ще е отшумяло. Утре е голям ден за нас, не го забравяй! Утре излизат първите реклами в пресата! Затова сега върви и си почини!

Загриженият му тон не убягна от вниманието на Леонора, но въпреки това сърцето й претупа от мисълта за онова, което предстоеше. Излезе с благодарност под лъчите на слънцето и тръгна по улица „Манин“ в посока на спирката на корабчето. Ала този път така познатото име на улицата не я успокои. По едно време вдигна тъжно очи към поредната избеляла табелка и отрони:

— Корадино, какво си направил?

Шестнайсета глава Нож от обсидиан

А сега да направим и нож.

Стъклените остриета, които Корадино изработваше за убийците на Десетимата — онези смъртоносни върхове, които проникваха в кожата почти неусетно и без никакъв шум, нямаше да му свършат работа. Ножове като тях висяха и проблясваха със стотици по лавиците на работилницата. Приличаха на ледени шушулки, отвеждащи в студената зима на смъртта. Големият брой, в който бяха изработвани, не беше случаен. Всеки от тях можеше да бъде използван само веднъж. Всеки нож беше създаден така, че да се счупи при дръжката след нанасянето на фаталния удар. Раната веднага се затваряше и до смъртта се скриваше, като така начин скриваше начина, по който жертвата се бе простила с този свят. Но за онези от приятелите или роднините, които държаха на аутопсия на скъпите си покойници, стъкленото острие служеше като последно предупреждение от страна на Съвета. Корадино знаеше, че неговите ножове бяха най-предпочитаните сред братството на тъмните сенки, които косяха от името на Десетимата. Когато изостряше смъртоносните им върхове, понякога си мислеше за хората, които щяха да срещнат смъртта си в мига, в който тези остриета проникнеха в плътта им, отделяйки мускули от сухожилия, разкъсвайки артерии и вени. Понякога имаше усещането, че виковете на техните жени и деца го преследват — отчаяни, лишени от съпрузите и бащите си, така, както той самият някога бе плакал горко за убитите си родители. Но прокраднеше ли се подобна мисъл в съзнанието му, той автоматично я заместваше с друга:

Ако откажа да правя тези ножове, моят собствен живот ще бъде отнет.

Корадино облекчаваше чувството си за вина, като правеше остриетата толкова тънки, силни и чисти, колкото сили имаше. Казваше си, че щом така и така неволно подпомага тази касапница, по-добре да направи смъртта колкото е възможно по-безболезнена.

Работилницата беше празна. Всички майстори си бяха отишли, включително и Джакомо, чиято напреднала възраст вече започваше да си казва думата. Корадино беше сам с блестящите остриета, с недовършените полилеи, които стояха като болни с ампутирани крайници, очакващи да им бъдат сложени нови, и с бляскавите бокали, които, изстивайки, едва забележимо пееха. Огледа обширната работилница, негов неизменен дом от двайсет години насам, и спря поглед върху загасените пещи. Увери се, че наоколо действително няма жива душа, и после запали една-единствена свещ. Насочи се към вратата на една излязла от употреба пещ в дъното на работилницата. Отвори я и влезе в зейналата й паст. Под краката му захрущяха останките от стари чаши и свещници, които лежаха тук като забравено съкровище, тъй като тази пещ беше спряна преди много години. Корадино плъзна ръка по почернелите тухли в дъното на пещта, напипа металната кука и дръпна. Отвори се тайна вътрешна вратичка и той влезе.