Стъкларят от Мурано

Беше късно и Леонора беше сама в работилницата. Беше загасила и затворила всички пещи и ги бе оставила да спят — с изключение на една самотна огнена дупка, край която в момента работеше.

Не беше виждала Алесандро, но поне снощи й се беше обадил. Бил заминал за Виченца, на курс за подготовка за длъжността „детектив“ — стига, разбира се, да успее да издържи трудния тест, с който завършваше обучението. А Леонора се бе зарекла, че докато трае курсът му, тя ще работи във фабриката до късно вечерта — за да усъвършенства уменията си на стъклар и за да не чака нетърпеливо звъна на телефона или на звънеца. Опасяваше се, че в новото балонче на любовта, в което бе заживяла, ще изгуби мотивацията си за работата, а, подобно на изоставен приятел, стъклото ще й го върне. Даваше си сметка също така, че непременно трябва да поддържа направлението на това свое ново житейско течение, тъй като не можеше да знае кога корабът, който я носеше по реката на щастието, ще се пропука или обърне от тежестта на новата й страст.

Защото огънят й към Алесандро продължаваше да гори все така ярко и интензивно. Живееше в новия си апартамент едва от месец, а двамата се бяха виждали само няколко пъти, въпреки това тя непрекъснато мислеше за него. Но пък неговата концентрация върху повишението му и служебното му пребиваване във Виченца бяха напълно достатъчни, за да го оправдаят по всички обвинения в нейните очи. Леонора търсеше извинения за него. Успокояваше се с красивите мигове, които бяха прекарали заедно, и живееше със спомените за тях. При отделните им кратки разговори научаваше все повече неща за него. Веднъж например й каза за родителите си — баща му бил пенсиониран полицай, а майка му — пенсионирана медицинска сестра, и двамата се били преместили в къщичка в планините на Умбрия, за да избягат от непрекъснатия туристически шум и глъч на Венеция. И тя се държеше като удавник за сламката на тези детайли, надявайки се чрез тях той да се стреми да се сближи с нея, и се стараеше да не обръща внимание на факта, че нито веднъж не я беше канил в дома си.

Но сега физическото разстояние между тях й предоставяше така необходимата възможност да проясни ума си и да оправдае централната си роля в кампанията за фамилията Манин. Работеше неуморно върху подобрение на стъклото си, докато луната изгряваше над лагуната. Тази вечер целта й беше едновременно простичка и много трудна. Искаше да се научи да изработва стъклени сърца — като онова, което беше направил Корадино и което беше достигнало до нея през столетията. Продължаваше да го носи неотлъчно на врата си. И сега тя развърза синята панделка, на която го беше нанизала, и постави сърцето внимателно на пейката до себе си — достатъчно близо, за да го ползва като образец, но не чак толкова, за да се разтопи от пъклената горещина на пещта. Спомни си как още през първата си седмица тук се бе опитала да направи такова. Очакваше да е лесна работа в сравнение с чудесата, които майсторите ежедневно ваеха с ръцете си. Ала милият Франческо — един от малцината й съюзници, й се изсмя приятелски и й каза, че сърцето от стъкло е едно от най-трудните неща в техния занаят. Особено ако държи да го направи абсолютно симетрично, с идеално, сферично балонче, приклещено в центъра му — като това, което висеше на врата й.

Но сега тя си пое дъх и започна. Извади малко топче от топилката в огъня, врътна го за секунда, а после го прехвърли умело върху по-малката тръба, която обикновено използваше. Пое си леко дъх и издиша в тръбичката — бавно и внимателно, докато сферичката нарастваше като водна капка. После я свали бързо от тръбата и започна да я обработва с щипците, извайвайки вдлъбнатината между двете половини на сърцето. Но се оказа твърде късно — вътрешното балонче се бе свило и отделило, а двете части бяха с различни размери. Леонора изстуди несполучливия си опит и го хвърли в кофата в краката си за повторно претопяване. След това започна отново. Този път изду балончето бързо, на един дъх, и като че ли имаше по-голям успех, но въпреки това и второто сърце се присъедини към първото в кофата. Продължи в този дух близо час. Нито чу, нито видя как персоналът от магазина над нея си тръгва от работа, нито чу заключването на помещението. Затова се стресна много, когато усети потупване по рамото си.

Беше Аделино.

— Леонора миа, дори на мен вече ми е време да се прибирам у дома, а какво остава за теб. — Говореше с обичайния си привидно груб, но всъщност загрижен тон.

И все пак омекна, когато забеляза каква задача си бе поставила тя.

— Аха! Така трудно постижимото стъклено сърце! Молто дифичиле, веро?22

Леонора кимна замислено. Аделино приклекна до вече пълната кофа и започна да оглежда бракуваните предмети.

— Да, виждам, че и ти вече знаеш колко е трудно. Обаче тези не са никак лоши! Какъв недостатък намираш, примерно на това, а?