Стъкларят от Мурано

Погледа с възхита жената, докато тя не изчезна от погледа й, и няколко секунди по-късно чу вече познатото изхриптяване на звънеца. Леонора се втурна надолу по витата стълбичка към стаята си с разтуптяно сърце. Не искаше да признае дори пред себе си, но всеки път, когато чуеше този звънец, се надяваше да е Алесандро.

Обаче не беше Алесандро. Беше жената от площада. Тя подаде ръка и каза:

— Госпожице Манин? Приятно ми е, аз съм Витория Миното. — Излъчването й беше толкова силно, че Леонора автоматично подаде ръка и се отдръпна, за да я покани в апартамента си. Съзнаваше, че изглежда точно толкова объркана, колкото се и чувстваше, и сякаш като обяснение жената допълни: — От „Ил Газетино“. — И извади карта с маниер на агент от ФБР.

Леонора се опита да се овладее и й предложи стол, обаче журналистката отказа и започна да се разхожда из апартамента. Оглеждаше мебелите, вдигаше разни предмети и после ги оставяше по местата им. С обигран жест вдигна очилата си в гарвановочерната си коса и се вторачи през прозореца, като че ли си вземаше бележки за гледката. Единствената дума, която използва — „хубаво“ — прозвуча едновременно като похвала и като порицание. Сякаш искаше да каже: „За теб това става, но не и за мен.“ В близост до нея самоувереността и сексапилът й бяха почти осезаеми. Маниерите и стойката й, строгата изисканост на тоалета й накараха Леонора да се почувства като отрепка на нейния фон. Роклята и прихванатите леко кичури коса, от които бе останала толкова доволна, когато се погледна в огледалото тази сутрин, сега й се сториха невзрачни и аматьорски.

Държа се като влюбена шестокласничка. Щом тя има такъв ефект върху мен, какво ли би могла да стори с един мъж?!

С усилие, което, опасяваше се, бе видимо за нейната гостенка, Леонора се стегна, опита се да си възвърне самообладанието, а с него и родовата гордост, след което изрече:

— Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе?

Витория се обърна и благоволи да дари Леонора с невероятно чаровна и стряскащо бяла усмивка.

— Моля!

После седна — макар и този път непоканена — на кухненската маса и отвори куфарчето си със звука на зареден пистолет. Извади оттам красив бележник и химикалка, както и нещо друго — малко, сребристо и заплашително, което постави на масата. Касетофон. Накрая извади и още нещо — кутия цигари. Взе си една и я запали. Марката на цигарите и начинът, по който тя запали, напомниха на Леонора за Алесандро и сърцето отново я заболя. Витория махна с ръка, димът се уви около кървавочервените й нокти и тя изрече:

— Нали нямате нищо против?

Леонора не беше сигурна кое има предвид журналистката — касетофона или цигарите. Имаше доста против и двете, но сега просто поклати глава.

Щрак! Палецът на Витория натисна бутона и миниатюрните ролки тръгнаха. Леонора донесе кафето от печката и седна срещу гостенката си, усещайки началото на съревнованието. Касетофонът се въртеше като таймер на среща по шах.

— Бихте ли ми разказали за себе си?

— Какво точно искате да знаете?

— Може би малко предистория за нашите читатели?

— Значи да почна от Англия, така ли? Или оттук? Извинете, но не съм свикнала с подобни неща. Може би… Бихте ли… Мисля, че за мен ще бъде по-лесно, ако вие ми задавате въпроси.

Глътка кафе.

— Добре тогава. Какво ви накара да дойдете във Венеция?

— Ами, аз съм родена тук, макар да израснах в Англия. Баща ми беше венецианец. Освен това завърших художествено училище и открай време се интересувам от стъклопроизводството. После моята майка ми подари това сърце и ми разказа историята за Корадино.

Витория присви очи и протегна ръка, за да пипне бижуто. Пръстите й бяха студени и миришеха на никотин.

— Хубаво — отбеляза по абсолютно същия начин като преди.

Пусна сърцето, а Леонора продължи:

— Тази история ме заинтригува. Затова реших да дойда и да проверя дали няма да мога да продължа семейния бизнес.

Семейният бизнес. Това беше добре. Киара и Семи ще бъдат много доволни от мен. А сега нека се махнем от Англия, защото не ми се говори за Стивън.

— Просто ей така? Не ви ли беше трудно да напуснете семейството си, приятелите си? А може би гадже или съпруг?

По дяволите!

— Аз… бях омъжена. Той… ние се разведохме.

Дръпване от цигарата. Кимване на главата.

— Аха! Разбирам.

Леонора имаше усещането, че по някакъв неведом начин Витория вече е разгадала цялата й жалка история.

Тази жена никога и от никого не е била изоставяна. Винаги тя си е тръгвала първа, затова съжалява жените, които са били изоставени. Жени като мен. Ето че дори и Алесандро не се появи повече.

— И когато пристигнахте тук, отидохте при синьор Дела Виня, за да търсите работа, така ли?