Стъкларят от Мурано

Сцената беше определено съвременна, но при един внимателен поглед в огледалото „Манин“ зад масата на тази двойка се забелязваше отражение на „До Мори“ от 1640 година, в което клиентите са в костюми от онзи период, а на една от масите седи младият Корадино. За Леонора този плакат беше доста призрачен, но пък по маниера на „Бракът на Арнолфини“ центърът на картината се намираше всъщност в огледалото. А нейната роля беше да привнесе модерност в античния край на бизнеса на Аделино. Облечена в съвременна рокля, тя беше поставена насред класически венециански платна, изобразяващи стъкло и огледала. В основния плакат на тази тема тя беше компютърно моделирана така, че да пасне на цветовете и стила на оригиналното платно. Беше облечена в рокля в зелено и златно от седемнайсети век, косата й се спускаше на златисти вълни, подобно на най-желаните куртизанки от онези времена, по кожата й с цвят на слонова кост се виждаше напукването на старите темперни бои. И отново, в отражението в огледалото — този път антично огледало на Манин — тя беше в работните си дрехи и вместо ветрило или цветя държеше оръдията на своя занаят. Но колкото и добри да бяха плакатите и рекламните брошури, Леонора се чувстваше все по-неудобно с всяко следващо завъртане на огромната машина на кампанията. Тя знаеше, че Аделино бе налял в това начинание всичките си налични пари, дори беше взел назаем срещу допълнителна гаранция, която всъщност не можеше да даде, и въобще — бе потънал в още по-големи дългове заради този единствен, невероятен шанс. Същевременно чувстваше нарастващото презрение на колегите си — когато позираше пред пещта, лицето й гореше, но не от горещината, а от погледите на момчетата, които я наблюдаваха свъсено, докато се правеха, че работят. В центъра на този антагонизъм, разбира се, беше Роберто — ненавистта и все по-нарастващата му омраза бяха станали осезаеми. Беше ясно, че както смяташе Леонора недостойна за подобно внимание, така и намираше себе си за съвсем достоен. Леонора бе наясно, че той се бе свързал с хората от Милано, за да им пробута историята на своето семейство — разбра го, когато съвсем случайно дочу Семи и Киара да му се смеят и подиграват. А Роберто никак не обичаше да му се смеят и подиграват.

* * *

Леонора потрепери от хладния бриз. Есента настъпваше и съвсем скоро туристите щяха да си отидат. Сведе очи към площада отдолу и забеляза, че постоянният туристически поток бе намалял значително. Очевидно те се подготвяха да се преместят в по-топли места — Флоренция, Неапол, Амалфи, Рим.

Но не и аз. Моят дом е тук.

Огледа щастливо площада — нейният площад, който носеше нейното име и това на Корадино. И за първи път й мина през ума, че мястото, което бе избрала, бе архитектурното въплъщение на срещата между миналото и бъдещето, между нея самата и Корадино, която беше център на рекламната кампания на Аделино. От едната страна се възправяше модерната банка на Луиджи Нерви — „Каса ди Риспармио ди Венециа“. От другата — красивите исторически къщи, в една от които живееше и самата тя. А в средата (зарадва се, когато разбра) — статуя на още един Манин — Даниеле, революционерът, чиято история бе срещнала в библиотеката през онзи първи ден тук. Един непознат за нея родственик, който по линията на времето се падаше между нея и Корадино. Бележит адвокат, който се бе противопоставил на австрийците със същата страст, с която дож Лудовико Манин им бе продал града някога. Възнаграден от града за лоялността си, той стоеше гордо изправен на своя пиедестал в средата на площада. В краката му беше приклекнал Крилатият лъв на свети Марко, а едната му ръка беше пъхната в малкото джобче на жилетката му като ироничен намек за Наполеон. Но изминалите години се бяха подиграли сякаш на саможертвата и борбата му — величествената мед, която изобразяваше лицето му, се беше окислила и му бе придала яркозеления вид на клоун.

Докато се оглеждаше, вниманието й беше привлечено от изискано облечена жена, прекосяваща целенасочено площада. Острите й токчета отекваха силно по камъните.

Тази не може да е туристка. Определено е местна.

Жената беше облечена в тъмносин костюм с перфектна дизайнерска линия, със силно очертана талия и пола с дължина на милиметри от безвкусицата. Косата й беше подстригана точно до раменете и проблясваше в синкавочерно под ярките лъчи на слънцето. Носеше неизбежните по тези места слънчеви очила, които само подчертаваха още по-силно яркочервените й устни. Сексапилната й самоувереност й позволяваше едновременно да признае, но и да игнорира бурните възгласи на шепа строителни работници, които се трудеха на моста. Очевидно беше свикнала да й подвикват.

Подобна безпроблемно би заявила на Семи и Киара да си гледат работата.