Стъкларят от Мурано

В съня й бяха заедно в леглото — русата коса на Леонора се стелеше върху гърдите на Алесандро. Но когато се събуди, него вече го нямаше. Светлината от канала играеше по тавана на апартамента й и осветяваше иконата над леглото й с горящото сърце. Днес като че ли беше по-ярко.

Леонора усети аромата на прясно сварено кафе и се запъти боса към кухнята. Каничката беше все още на печката, все така топла, почти пълна. Тя си наля една чаша и се концентрира върху задачата да не се чувства наранена.

Той не ми дължи нищо, не ми е обещавал нищо. Тогава защо да остава?

А после, когато се запъти към хладилника, за да извади млякото, я видя — пощенска картичка, пъхната под магнита върху вратата. Разпозна стила на Тициан — картината изобразяваше кардинал, а от двете му страни имаше двама млади мъже. Мъжът вдясно, който също беше в свещеническо расо, беше абсолютно копие на Алесандро. Леонора се зачете в надписа отзад: „Тициан, портрет на папа Климент X с двамата му племенници — Николо и (невъзможно!) Алесандро. 1546 г.“ След този надпис имаше и нещо друго — написано с неравен почерк и гласящо: „Чао, красавице!“.

Леонора се отпусна тежко на масата с разтуптяно сърце. Какво би трябвало да значи това? Да не би той да си носи цяло тесте такива картички, за да лови наивни чужденки? И какво ще рече това „Чао, красавице“? Звучеше подозрително шаблонно, изтъркано като фраза от старите филми. В този контекст дори и „бела“ — „красавице“, нямаше никакъв смисъл. Беше част от традиционния начин да си вземеш довиждане и въобще не означаваше красота. Леонора бе наясно, че думата „чао“ произлиза от израз, който всъщност означава „До скоро виждане“. Не беше чувала италианците да имат дума за „сбогом“.

Поклати глава. Не искаше нито да планира нещо, нито пък да се бичува с подобни мисли. Нямаше представа какво иска Алесандро от нея и дали въобще иска нещо. Загледа се в отражението на водата по тавана, заслуша се във виковете на играещите навън деца и в двамата старци, които се надвикваха през площада. Неделята я очакваше празна и дълга. Налагаше се да си намери някаква работа, за да мисли за нещо друго. И то по-скоро, докато не е станало твърде късно.

Но вече е твърде късно аз съм влюбена.

Четиринайсета глава Съперница

Беше понеделник. Леонора стоеше на терасата на покрива, облегната на перилата, съзерцаваше лагуната и й се искаше да бе на корабчето за Мурано. Обаче днес Аделино я бе инструктирал да си остане вкъщи, за да бъде интервюирана от журналист от „Ил Газетино“ — водещият вестник в региона на Венеция. Затова Леонора се бе облякла неутрално в бяла ленена рокля, която беше открила на „Риалто“, а буйната й коса бе вързана с дантелена панделка. Знаеше, че днес няма да има фотограф, обаче рекламните специалисти от Милано настояваха винаги да изглежда колкото е възможно по-женствено. Очевидно те не желаеха да провеждат кампанията си с мъжкарана и бяха решили, че най-големият плюс на Леонора е, че тя е жена в една изцяло мъжка професия. Е, хубаво. Ако успееше да излъчи подходяща доза женска уязвимост, може би щеше да успее да привлече и журналиста на своя страна.

Но сега единственото, което й се искаше да направи, бе да облече обичайната си униформа от стари дънки, потниче и старо военно яке, да вдигне косата си на кок и да вземе морски трамвай номер 41 до работа. Беше й писнало от тези снимки и пози. Последните няколко седмици се бяха превърнали в истинско изпитание за издръжливостта й — правиха й снимки на работа, вкъщи и дори в исторически костюм. Макар и неохотно обаче, беше длъжна да признае, че рекламните брошури и постерите, които се появиха в резултат от тези фотосесии, действително я правеха да изглежда… ами… хубава и със сигурност бяха направени с много повече вкус, отколкото първоначално се бе опасявала. Главната им идея се състоеше в това да поставят Корадино в модерна среда, а Леонора — в историческа. Леонора се бе възпротивила на предложението да бъде поставена в една рамка с нейния велик предшественик, но резултатите се оказаха доста интересни, даже интелигентни. На един от плакатите се виждаше съвременно кафене с двойка, която пие виното си от две изящни кристални чаши от наскоро пуснатата в продажба линия „Манин“.