Стъкларят от Мурано

Леонора кимна, ала мислите й бяха на друго място. Едва се сдържа да не попита за Алесандро.

Алесандро…

Докато апартаментът й постепенно заприличваше на дом и докато работата й в стъкларската работилница ставаше все по-добра, тя си казваше, че е щастлива. Вече беше истински стъклар. Живееше в този скъпоценен камък — нейния апартамент, в този град — бижу. Но през съботата, когато откри последния елемент, за да придаде завършен вид на дома си, тя бе принудена да се изправи очи в очи с истината.

* * *

Отиде до магазин, който познаваше — край Моста на Академията, в търсене на нещо, което да окачи на празното пространство над леглото си. И го откри — висеше в задната част на магазина, зад писалищата, бюстовете и абажурите — икона на Мадоната на Свещеното сърце. На нея Дева Мария държеше горящо сърце. Лицето й излъчваше покой, а сърцето представляваше истински жив, червен въглен на фона на лазурната мантия. Леонора я купи автоматично, отнесе я вкъщи и я закачи. Идеално! А после разбра.

Моето сърце също гори!

Беше само една целувка и после той нито веднъж не й се обади, нито веднъж не й дойде на гости. През следващите необходими отбивания в полицейския участък тя, както и преди, виждаше всеки път нов полицай. Ала копнееше да зърне именно Алесандро, ако ще и само за миг. Леонора никога не беше чела Данте, но си спомняше една строфа от него (не от къде да е, а от „Ханибал“): „Той погълна горящото сърце от ръцете й.“ Друга Беатриче, съименничка на голямата любов на Данте, бе разказала за изяждането на едно човешко сърце насред пазарния площад. Леонора намираше описанието за много подходящо. И в плетеницата между Данте и Шекспир осъзнаваше, че тези поети са описали точно нейните чувства — че тя е изяла едно горящо сърце, което сега бе стаено в гърдите й. Ала тя не усещаше нито капчица от покоя, който излъчваше Светата Дева. Тя просто желаеше Алесандро.

Доскоро си мислеше, че след Стивън сърцето й окончателно е изстинало — станало е студено и твърдо като стъкленото сърце, което носеше.

Но не, дори и сърцето, което нося, макар и след четиристотин години би могло отново да бъде стопено, ако го сложа в огъня.

А после, когато тя завърши дома си, той дойде. Същата тази събота, на свечеряване, едно непознато до този момент хриптене я извади от мечтанието й. Бяха й необходими няколко секунди, докато осъзнае, че това е собственият й звънец. Отвори вратата и зърна срещу себе си Алесандро — усмихнат, развяващ пред очите й разрешението за работа, удостоверението за местожителство и бутилка червено вино. Не спомена нищо за отсъствието си, а в типичния за него стил отиде право на въпроса.

— Какво ще кажеш да излезем на вечеря, а? Знам едно място, което ще ти хареса!

Леонора изпадна в истински шок. Суетата я накара да се зарадва, че поне е облечена прилично — заради горещината през деня си бе облякла бяла дантелена рокля, плетена на ръка. Но решена да не се поддава незабавно на чара му, тя повдигна вежди и попита:

— Поредният братовчед, така ли?

— Всъщност, да! — засмя се той.

Огледа го внимателно. Той развяваше белите листи с разрешителните като знамена на мира.

Вървяха по тясната уличка един до друг, нито един на крачка пред другия. Кокалчетата на ръцете им се докосваха от време на време и преди да успее да си даде сметка за удоволствието от това докосване, Леонора усети как той стисва здраво ръката й в своята. Още от детството си, когато някой хващаше ръката й — обикновено майка й, а по-късно и Стивън, Леонора се чувстваше неловко и с нетърпение чакаше момента, когато ще може деликатно да измъкне ръката си, без да обиди човека. А сега, за първи път през живота си, тя остави с наслада ръката си в ръката на този абсолютно непознат.

Пуснаха се едва когато влязоха в претъпканата гостилница и се наложи да лавират между масите и клиентите.

Собственикът посрещна Алесандро като отдавна изгубен брат, който му е липсвал.

— Николо, братовчед ми — обясни под сурдинка Алесандро, когато Леонора се оказа откъм приемащата страна на две прочувствени целувки — не въздушните целувки от студен, английски, свещенически тип, а истински, топли целувки по бузите.

Николо — на същата възраст, но с двойно по-големи размери от братовчед си, ги поведе към най-добрата си маса, от която се разкриваше великолепна гледка към площад „Сан Барнаба“, окъпан в светлината на ярката, почти пълна луна.

„Луната свети ярко… В нощ като тази…“ Не, не трябва да прибързвам. Трябва да живея живота си тук и сега, стъпка по стъпка.

Тъкмо се бяха настанили на покритата с покривка на червени точки масичка, когато Николо се появи най-неочаквано с две менюта, две чаши и бутилка вино. Тръшна бутилката пред Алесандро, намигна му, плесна го дружески по рамото и се изпари.