Стъкларят от Мурано

Което беше напълно вярно. Той обичаше работата си. Дори живееше с нея. Но беше наясно, че единствено благодарение на талантите си е все още жив. Ако по каквато и да било причина той изгубеше способността си да работи, щеше да бъде убит. А те бяха сторили и още по-лоши неща. „Отнеха ти семейството… почти цялото…“ Да, именно тази дума „почти“ бе накарала Корадино да се откаже да предава Дюпармьор. Поради третата причина.

Леонора.

И докато дните се превръщаха в седмици, а той продължаваше да чака и дори започваше да се пита дали в крайна сметка не е сънувал, се изпълни с непреодолимото желание да научи нещо повече за плановете на французина. Дали наистина имаше начин да започне живот с Леонора в друга страна? С нея, която той обичаше така, както не бе обичал никого другиго след майка си?

С течение на седмиците страховете му се уталожиха и бяха заменени от нещо друго. Сега вече той изпитваше жажда, нетърпение да се свържат с него. Дали въобще ще го призоват? Дали пък французинът не е бил предаден от другиго, примерно Бача, и вече не лежи някъде мъртъв, след дълги мъчения?

Ала ето че снощи най-сетне го бяха призовали. С вида на човек, който не знае нищо извън това, което говори, Джакомо му бе предал съобщението, че утре по обяд трябва да отиде в Стария театър, за да се срещне с някой си маестро Доменико. Корадино просто бе кимнал безстрастно, макар че стомахът му се преобърна. Извини се, излезе навън и повърна в канала.

А сега, в „Театро Векио“, лабиринтът от стълби и коридори най-сетне го бе довел до тази завеса. Нямаше никаква представа накъде води тя. Единственото, което знаеше, бе, че дръпне ли я, за него вече няма да има връщане назад.

Макар че все още бих могъл да си тръгна.

С дрезгав като на гарван глас той изрече името. После настъпи тишина. Със смесица от разочарование и облекчение той се запита дали там изобщо има някой. Ала ето че не след дълго иззад завесата долови акцента, който помнеше толкова добре.

— Да, влезте!

С трепереща ръка Корадино дръпна тежката завеса и пристъпи незнайно къде. Подобно на Данте в неговата книга — или по-точно, в книгата на баща му — той излезе на нова пътека, с нов водач, на попрището жизнено в средата. Нямаше представа нито накъде води този път, нито кой ще го води по него.

— Значи все пак дойде, Корадино.

Готовият отговор на майстора замря на устните му. Не виждаше човека, на когото принадлежеше този глас. Виждаше единствено спектакъла долу.

Намираше се в подобна на кутия издатина, надвиснала над наподобяваща пещера зала. Но в предната й част имаше блестяща арка от злато, бароков празник на позлатата, окичващ сцена, брилянтно светла под пламъците на хиляди свещи. А на сцената имаше герои — но какви герои само! Не в пантомимните костюми на комедия дел’арте, нито в крещящите одежди на Карнавала, а актьори, обсипани от глава до пети в злато, скъпоценни камъни и воали от сребро. Една такава принцеса стоеше насред група други хора в поза от антична картина и пееше с такава неподражаема красота, че Корадино забрави всичките си тревоги и страхове. Ала това не беше божествената красота на църковния хор, който познаваше — беше градска, весела песен на език, който той не познаваше:

— Монтеверди — изрече гласът на Дюпармьор. — Това е ария от операта „Коронацията на Попея“. Клаудио Монтеверди беше считан за гений, но подобно на повечето от вида си и той беше непоносим човек. Не си ли виждал друг път опера?

Корадино само поклати глава напълно замаян.

— Такива и много други удоволствия ще бъдат твое ежедневие, когато дойдеш в Париж — велик център на културата! Затвори сега завесите зад нас и можем да си поговорим, докато се наслаждаваме на арията. Мисля, че сам се досещаш, че не е препоръчително да ни виждат, нали? Именно затова се срещаме по време на тази репетиция.

Корадино стори онова, което му беше казано, и когато очите му най-сетне се нагодиха към сумрака в ложата, започна да различава очертанията на своя събрат в конспирацията.

— Заповядай, седни, скъпи приятелю! Точно зад теб има стол.

Корадино приседна и се вторачи през мрака в Дюпармьор. Този път докторските одежди бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха пищните одежди на театрален импресарио. Днес обаче косата и бакенбардите бяха посребрени, за да докарат още поне десетина години върху лицето на французина.

— Така. А сега по въпроса. Мисля, че най-добрият начин да подходим към него е като аз ти изложа нашето предложение, а после ти ми задаваш въпросите, които имаш. Става ли?

Корадино кимна леко в мрака, но движението му бе забелязано лесно от французина.

— Хубаво. Тогава започвам, защото не разполагаме с много време. Предполагам, че вече си чувал достатъчно за Негово най-блестящо Величество крал Луи XIV, владетел на Франция, нали?

Още едно кимване.