Стъкларят от Мурано

— Но какво ще си помислят майсторите? Аз съм новодошла, новак! — възкликна Леонора, спомняйки си за враждебността на Роберто, която той бе успял да разпространи из цялата работилница. — Не мога да се изстъпя напред по този груб начин! Това е немислимо!

— Точно обратното! — контрира я Аделино. — Твоето семейство е било тук по-дълго от всички останали! Именно Корадо Манин е изградил тази индустрия! А ти самата притежаваш талант, безценен талант! За майсторите не се коси, в крайна сметка те ще ти бъдат благодарни. Ако спомогнеш за подобряването на бизнеса, те ще се радват, че са си запазили работните места. А може и да получат бонуси. Семействата им също ще ти бъдат благодарни.

На подобни аргументи никой не бе в състояние да се противопостави. Ако можеше да стори нещо, за да помогне на майсторите, тя със сигурност щеше да го направи. И ако бизнесът в работилницата преуспее, дори и Роберто в крайна сметка ще бъде принуден да признае ползата от нея и да забрави не особено доброто начало на познанството им. Нали така? И което беше още по-важното, Леонора беше наясно с едно — ако не стори това за Аделино, тогава каква е ползата от нея? Защо иначе той ще взема един допълнителен работник в работилницата си, при това начинаещ?!

Аз съм просто стока за размяна.

— Имам ли някакъв избор?

В отговор Аделино просто се обърна към гостите от Милано и рече:

— Съгласна е! Започвайте!

Киара и Семи вдигнаха учудено глави от бележниците си. Очевидно те никога не се бяха съмнявали, че съгласието на Леонора има някакво значение.

* * *

Най-сетне Аделино остана сам. Главата го цепеше от продължилите няколко часа спорове, по време на които рекламният екип беше принуден да направи няколко отстъпки пред Леонора в името на добрия вкус. Погледна към монитора на стария си компютър, където се виждаше портрета на Корадино — неподвижен и мълчалив под стъклото на екрана. И запита отдавна починалото момче:

— Ще ми помогнеш ли, Корадино?

Усети се какво прави и се обърна към прозореца. Огромният бележник се беше върнал обратно в Милано, така че сега той можеше да се взира в морето толкова, колкото си искаше. Като търговец от стари времена, очакващ своите аргонавти да върнат в пристана корабите му, натоварени догоре със стоки.

Дванайсета глава Мечтата на един крал

Корадино стисна тежките кадифени завеси и усети как потта от гладките му пръсти се пропива в тъканта им. За момент усети страх, но толкова осезаем, че накара стомаха и червата му да се разтреперят. Страх, който замая сетивата му толкова силно, че изведнъж забрави какво трябва да каже.

— Маестро Доменико?

Най-сетне името, което през последния месец си бе повтарял като катехизис, се върна в главата му.

* * *

След срещата с Дюпармьор той се бе върнал на работа и се бе постарал да живее така, както и досега беше живял. Ала нормалността като че ли го бе напуснала окончателно, нищо чудно и завинаги. Непрекъснато си повтаряше и преповтаряше целия им разговор, припомняйки си всяка отделна дума, всеки поглед, всеки нюанс. Дни наред бе живял в напрежение, очаквайки да чуе, че е извикан от маестро Доменико. Във въображението му този псевдоним бе придобил собствена идентичност — призрачна, ужасяваща сянка, която сваляше маската си, за да разкрие отдолу изгнилото лице на чичо му Уголино. Всеприсъстващ беше също така и неистовият страх, че Десетимата могат да научат за тайния му разговор и в крайна сметка да поискат живота му. По едно време през главата на Корадино дори мина мисълта да издаде французина на Висшия съвет — на следващата си среща с него би могъл да вземе един агент и да изложи Дюпармьор, за да се докаже като лоялен гражданин на Републиката. Три довода го отклониха от подобно решение.

Първо, той изпитваше вродено нежелание да тръгва по пътя на чичо си и да предава друг човек чрез Устата на лъва. И без това открай време намираше за странно, че в „Божествената комедия“ на Данте — книгата, която днес той четеше като библия — хриптящият, злочест предател, който бе подложен на мъчения в Ада, се нарича Уголино, точно както мъртвия му чичо. Ала сега вече знаеше колко е подходяща тази прилика на имената между неговия чичо и онзи нещастен флорентинец.

Защото чичо ми е бил от най-лошия вид изменници — онези, които предават семействата си.

Предателството спрямо държавата беше нищо в сравнение с това. Което доведе Корадино до втория довод.

В главата му все още звучаха думите на Дюпармьор: „Какво дължиш на Венецианската република, Корадино? Та тя те превърна в роб!“.