Стъкларят от Мурано

— Мосю Лоази? — Едва се сдържа да не се обърне и да не се хвърли в обятията му.

— Не. Името ми е Дюпармьор — Гастон Дюпармьор. Не се познаваме с вас. Но с течение на времето се надявам да се опознаем. — Гласът звучеше авторитетно, но също така излъчваше и определена топлота.

Корадино се ядоса на себе си заради тази глупава грешка — сякаш неволно се беше издал. Завоалира неудобството си в гняв, но въпреки това нещо, и той не знаеше какво, му забрани да се обръща назад. С очи, приковани върху вече пребледнелия Бача, той изрече рязко:

— Какво става тук? Не възнамерявам да се излагам на никаква опасност!

Почувства как раменете зад него се поместват и отново дочу познатата смесица от топлота и авторитет в гласа на французина:

— Корадино, ти открай време си изложен на опасност! Още от деня, в който твоят чичо Уголино ви предаде на Десетимата и цялото ти семейство побягна, за да си спасява живота! А знаеш ли, че пак същият този твой чичо издаде местонахождението на семейството ти на агентите на Републиката? Продаде смъртта на майка ти заради собствената си безопасност, обаче тук се излъга — агентите отнеха и неговия живот, а твоя пощадиха, мое малко стъкларче!

Корадино скочи от мястото си, но беше автоматично прикован от мечешките ръце на Антонио Бача. Собственикът го прегърна и отново го целуна по двете бузи, след което шумно изрече:

— В такъв случай се разбрахме! Още две големи огледала за салона! И те също ще бъдат произведения на изкуството като всичките твои неща досега! — Придърпа Корадино към себе си и прошепна в ухото му: — Корадино, трябва да изслушаш този човек! Не се надигай, не се обръщай, не се поддавай на страстите си! Този човек може да ти помогне, но не забравяй, че ни наблюдават! Стой мирно! Седни си и говори с него така, сякаш говориш с мен!

Най-накрая Корадино се отпусна обратно на мястото си и се постара да се овладее. Какво означаваше всичко това? И възможно ли е това, което чу за чичо си Уголино, да е вярно? Та той го обичаше толкова много! Чичо му предател ли беше? В ума му напираха стотици въпроси. Ала единственият, който в момента можеше да зададе, бе:

— Кой си ти?

— Ако искаш да ме видиш, можеш да погледнеш в собственото си огледало. Но го направи бързо и незабележимо!

Корадино плъзна поглед наляво и срещна очите на човека, който седеше зад него. Беше облечен във винено кадифе по начина, по който се носеха лекарите от Падуа, а в скута му седеше дългоноса бяла докторска маска. Но островърхата брадичка и извитите мустаци подсказваха за френско денди. Очите, които се вторачиха в очите на Корадино, имаха цвета на сивите плочи, с които той работеше. Иначе французинът изглеждаше млад, не повече от мъж на средна възраст. Вероятно около трийсетте, като самия Корадино.

— Да, ние сме на една и съща възраст — изрече французинът, сякаш разчел мислите му. — Но разликите между нас са повече от приликите. Аз обичам своята страна, а ти си престанал да обичаш твоята. И можеш да обработваш стъклото като алхимик, обучен от ангелите. Именно затова съм и тук.

— Откъде знаеш толкова за моето семейство?

— Ти спомена името на един мой сънародник, когото си обичал. Аз също го познавам.

— Мосю Лоази? Той е жив?

— За съжаление, не — изрече сухо гласът зад него. — Беше предаден и убийците го откриха. Ала не и преди да ни разкаже за своя невероятен ученик. Защото може би не знаеш, но той никога не престана да се тревожи за теб. Направи съответните запитвания и откри, че живееш и работиш в Мурано. И започна да следи изкъсо напредъка ти. Ние също, между другото. Обаче онези, които търсят, могат също така да бъдат и открити. Когато той откри теб, те пък откриха него. Той беше намерен и отровен от Десетимата, когато беше дошъл по тези брегове, за да те види.

Корадино усети как цялата кръв от тялото нахлува в главата му. Едва си поемаше дъх. Мъката по Лоази и преклонението пред неговата лоялност се бореха за място в ума му с въпросите, които продължаваха да напират.

— Но откъде знаете всичко това? — изгъгна.

— Защото аз бях един от онези, които му помагаха.

— И стояхте отстрани, гледайки как го убиват?

— Лоази беше предупреден да не се връща тук! Но той не послуша съвета ми. Съветвам те да не му подражаваш!

Корадино прикова очи в очите на мълчаливия Бача и усети как стомахът му се преобръща. Коварните кафеени зърна се смесваха с телесните течности в стомаха му и оставяха в устата му горчивина — горчивина, която стана още по-непоносима от горчилката на новините, които чу. Ровейки из мозъка си, той най-сетне напипа най-важния въпрос:

— Какво искате от мен?

— Искаме таланта ти, какво друго!

— И които сте тези „вие“?

— Първо аз самият, разбира се, ала най-вече Негово Величество крал Луи XIV, владетел на Франция!

Корадино едва не се задави. Вторачи се в кървясалите очи на собственика и проследи картата на капилярите му така, като че ли проследяваше родословието на френските крале.

— Какво би трябвало да означава това?