Тук Леонора вече се засмя с глас и възкликна:
— Затова ли изгубихте „Фениче“? — Преди десет години този венециански театър, истинско бижу на архитектурата, беше изгорял до основи.
— А, не. Това си беше по вина на градската управа. Каналът до „Фениче“ беше толкова затлачен, че корабите на пожарната не успяха да стигнат навреме, за да спрат огъня. Гражданска безотговорност, ако питаш мен. Този град отдавна се разпада.
— А потъването?
Алесандро поклати глава и отговори:
— Никой от местните жители не вярва, че градът ни потъва. Вярваме обаче в друго — че доста хора трупат пари от подклаждането на този страх. Съществуват десетки така наречени фондове за събиране на пари за спасяването на града, обаче повечето пари се използват за поддържане на луксозния начин на живот на местните и държавни величия. Иначе не водата, а туристите са ни големият проблем.
Леонора беше едновременно изненадана от това твърдение и благодарна на Алесандро, че не я включва в групата на туристите.
— Туристите ли? — повдигна вежди. — Те не са ли кръвоносната система на Венеция?
— Така си е — кимна експресивно Алесандро. — Но нали знаеш, че ако кръвното ти налягане стане твърде високо, може да те убие?! При последните преброявания става ясно, че на всеки кореняк венецианец се падат по стотина туристи. Именно затова ние, местните, се познаваме един друг. И сме много сплотени. Сигурни сме, че градът ни ще оцелее. Венеция е съществувала векове наред и ще продължи да съществува векове наред. Наречи го… приемственост.
Леонора кимна, докато пръстите й механично си играеха с восъка по шишето между тях.
— Разбирам те прекрасно. — А после, сякаш решила се да направи още една стъпка напред към сближаването, му призна: — Когато те видях за първи път, си казах, че изглеждаш като излязъл от картина. Само дето не мога да се сетя точно от коя.
— Наистина е така — усмихна се той, но не уточни нищо повече. — Това е нещо напълно обичайно за нашия град. Чертите на хората, които виждаш по улиците му, са били тук и преди стотици години. Едни и същи лица, наследници на своите прадеди. Единственото лице, което никога не можеш да видиш, е лицето на Венеция. Тя винаги се представя маскирана, а под маската открай време си е била покварена.
— Е, значи предлага достатъчно работа за един бъдещ детектив!
— За съжаление е така — усмихна се сухо Алесандро. — За разлика от отегчителната дребна престъпност, организираната ни отваря много работа. Кражби на произведения на изкуството, имотни измами, контрабанда. Въобще, мъжки работи.
Леонора усети, че зад шегата си той всъщност е много сериозен.
— А кога са изпитите? — попита.
— След два месеца. Ако ги взема, ще бъда много щастлив. — Довърши бирата си и я загледа над празната бутилка. — А ти? Кое ще те направи щастлива? Да не би да търсиш своя оловен сандък? Или може би нов рай?
Леонора сведе очи. Думите му отново бяха като екот на мислите й — стигнаха чак до сърцевината на нейната мистерия. Тя се загледа в свещта между тях и едва сега си даде сметка, че е свалила всичкия восък от бутилката, който я поддържаше. Освободено от своя восъчен затвор, шишето беше така зелено и гладко, както и преди много години, когато е съдържало вино. Докато го съзерцаваше, от горящата свещ прокапа съвсем пресен восък и в мига, в който докосна девственото стъкло, придоби млечнобяла твърдост. Накрая тя отговори:
— Не, не го търся.
Крачеха мълчаливо по пустите улици. На площад „Сан Марко“ нямаше жива душа и огромното празно пространство приличаше на катедрала без покрив. За купол служеше безоблачното небе с кристално ярките звезди. Нощта беше хладна, но Леонора гореше. Гълъбите, обитатели на площада, вече спяха, но полетът на мислите й ги замести.
Водена от сила, която не можеше да си обясни, тя започна да прави цигански колела по площада — звездите се въртяха над краката й, косата й метеше камъните. Докато се въртеше, чуваше гръмкия мъжки смях на Алесандро. Нямаше представа как да тълкува целувката му, обаче съвсем ясно съзнаваше какво чувства.
Беше изпълнена с неземна, безмозъчна радост.
Десета глава
Срещи