Стъкларят от Мурано

— Тук много ми харесва и ти благодаря, че избра точно това място.

Той се усмихна доволно, а после физиономията му стана отново делова.

— Във фабриката завериха ли формуляра ти? — попита.

— Да. — Аделино отново беше така добър да се подпише и да подпечата документа.

— В такъв случай следващата седмица го донеси и смятам, че най-сетне ще можем да ти осигурим това прословуто разрешение за работа. А после, ако си намериш и жилище, ще можеш да получиш и удостоверение за местожителство — изрече Алесандро и прие благодарностите й с махване на ръка.

След кратка пауза Леонора изрече:

— Може ли да ти задам един въпрос?

Той кимна.

— На теб като че ли не ти трябва чак толкова време, за да си свършиш работата, както е при колегите ти. Защо?

— Мразя бумащината — отговори автоматично Алесандро. — Затова за мен единственото разрешение на проблема е да се оправям с нея колкото е възможно по-бързо. Колегите ми също мразят бумащината, обаче те предпочитат да се справят с нея, като я заравят в още по-голяма бумащина с надеждата тя да изчезне. Ето ти още един пример за ефективност! — допълни и извади от джоба си няколко листа. Оказаха се фотокопия на къщи с подробности отдолу, очевидно взети от файловете на някоя агенция по недвижими имоти. — Братовчедка ми Марта ми даде ключовете за тези четири тук. Ще отидем да ги видим и ако някоя ти хареса, можеш да се преместиш още тази вечер.

— Тази вечер ли?

— Защо, изненадана ли си?

Леонора поклати глава, изпълнена с все по-голямо вълнение. После отрони:

— Просто от цял месец се опитвам да си намеря жилище и все ме мотаят, все има някакви проблеми, някаква нова бумащина… — Този невероятен мъж бе измислил начин да се пребори с цялата бюрокрация и леността на Венеция. Направо не беше за вярване!

— Е, когато познаваш някой местен жител, обикновено става така — намигна й Алесандро. — А ето къщата, която смятам, че трябва да видиш първа!

И посочи една от четирите — красива триетажна къща, в която Марта даваше под наем двустаен апартамент. Леонора проследи пръста на Алесандро. Адресът отдолу се виждаше съвсем ясно — кампо „Манин“.

* * *

Апартаментът се намираше на най-горния етаж на огромна, стара, някога величествена къща. Макар и модерна във всички други отношения, къщата бе запазила оригиналната си виеща се стълба, днес загрозявана от пожарни изходи. Но дори и те не бяха в състояние да отнемат красотата и величествения изглед на стълбището. Леонора постави длан върху лющещата се тюркоазна мазилка. Когато тя и позлатата й са били нови, дали от тези стени не са се взирали семейни портрети, наблюдаващи господари и прислуга как се качват и слизат? Сякаш улавяща ехо от миналото, тя прошепна:

— Корадино?

Алесандро, който тъкмо се бореше с бравата на апартамент ЗС, се обърна.

— Моля?

— О, нищо. — Беше твърде рано да си признава, че най-добрият й приятел в цяла Венеция е призрак. — Просто се питах дали тук не са живели и други представители на фамилията Манин.

Алесандро сви рамене, в момента повече загрижен да отвори вратата.

— Възможно е. Много е възможно. Аха!

Вратата най-сетне поддаде и Леонора го последва в апартамента. Беше обикновен, скромно мебелиран, но с два огромни прозореца, от които се разкриваше изглед към площада, и най-хубавото от всичко, очукана спираловидна стълбичка от ковано желязо, която извеждаше на плоска тераса, на едно ниво със смахнатите покриви на Венеция. Леонора се отпусна внимателно на нестабилните перила и се вторачи към камбанарията в далечината. Дочу звън на камбани.

Искам да живея тук! Разбрах го в мига, в който прекрачих прага на този апартамент.

Практичният подход на Алесандро към дреболиите в бита продължи да удивлява Леонора и през останалата част от деня. Първоначално тя предположи, че изборът й ще доведе до нови преговори, протакащи се най-малко две седмици, следвани от още по-продължителен период на преместване. Обаче Алесандро автоматично вдигна мобилния си телефон и се свърза със своята братовчедка, провеждайки типичния за италианците бърз и отривист разговор. Едва бяха завършили обиколката на простата баня („Само не очаквай непрекъснато да имаш топла вода! Все пак това е Венеция!“), когато се появи и самата братовчедка Марта. Тя беше делова, любезна жена с очила, къса коса и нито грам от физическите привлекателности на своя братовчед. Приседна с Леонора на добре изтърканата дървена маса, на странните столове. И докато Леонора успее да подпише договора за едногодишен наем, Алесандро вече се бе свързал с компанията, която държеше складовете на дока, и бе уредил нечувана по тези места доставка на всички неща на Леонора за неделя, моля ви се! После и двамата братовчеди предложиха да й помогнат с разопаковането на багажа и мебелите, Леонора получи ключа от жилището си, след което двамата с Алесандро отидоха до хотела й, където тя си събра нещата и напусна стаята си там.