Стъкларят от Мурано

— Аз съм пратеник на Висшия съвет. Нося заповед за ареста на това момче!

Джакомо неусетно постави едрото си тяло между гостенчето си и застрашителната фигура, почеса се простовато по главата си и заговори със селски акцент:

— Ваше благородие, единствените момчета, които си имаме тук, са нашите помощници. Стъклените маймунки. Къде ти благородници при нас. Ваше благородие!

С периферното си зрение Джакомо забеляза копчетата от опал по палтенцето на Корадино да проблясват под светлината на огъня, като че ли настояващи да предадат своя господар на този мрачен фантом. Майсторът се извърна на другата страна, надявайки се да привлече погледа на черната маска към себе си.

И наистина — смразяващите орбити задържаха погледа му известно време, а после леденият глас отсече:

— Ако го видите, сте длъжни да докладвате пред Съвета! Ясен ли съм?

— Да, Ваше благородие!

— Интересува ни само момчето. Останалата част от семейството вече е при нас.

Хванали са семейството ми?

Джакомо чу ахването на момчето и го видя как излиза от сенките. Без да се мае, той се обърна и зашлеви толкова силно Корадино през лицето, че го запрати на земята, давайки му съвсем реално основание за сълзите. После изкрещя:

— Франко, колко пъти ще ти казвам да отидеш да ми донесеш вода, а?! Лентяй с лентяй такъв! Хайде, бързо! — Извърна се към страховития гост и допълни: — Тези момчета ще ми вземат здравето, господине! Де да можеше Десетимата да ни изпратят няколко благороднически момчета, че да върви работата! Те поне имат повечко мозък от нашите тук!

Очите на маската се преместиха от Джакомо към хленчещото момче на пода. Мръсно, без риза, кървящо, сополиво. Обикновена стъклена маймунка. С елегантен замах на пелерината си агентът се обърна и изчезна в нощта.

Джакомо веднага вдигна от земята ридаещото момче и го притисна в обятията си. И не само сега — притискаше го в обятията си почти всяка нощ от следващите години, докато, като негов чирак, Корадино живееше в къщата му и нощем се будеше, облян в сълзи и пищящ.

В съня ми майка ми ухае на ванилия и кръв.

Джакомо така и не каза на останалите майстори откъде се бе взело новото му момче. А на Корадино не каза онова, което беше чул от съседа си за рибарската колиба, където бяха открили семейство Манин. Че е била оставена като предупреждение — празна, без трупове, обаче белите й стени са били буквално облени с кръв, от пода до тавана, като същинска касапница.

* * *

Накрая, разбира се, намериха Корадино. Но им отне пет години и към този момент Джакомо, като главен майстор на стъкларските пещи, вече имаше властта да моли за пощада на чирака си пред Висшия съвет в Голямата зала на Двореца на дожа. Стоеше — миниатюрна фигурка в подобната на пещера зала, под импозантните фрески в червено и златно — и защитаваше Корадино пред Десетимата. Изтъкна, че, макар и само петнайсетгодишно, момчето има истински природен талант. И че вече може да работи със стъклото така, както никой майстор досега.

Висшият съвет беше склонен да остави Корадино жив. Семейство Манин вече не представляваше заплаха за Републиката, тъй като бе на практика изтрито от лицето на земята, а, подобно на останалите стъклари, Корадино също щеше да бъде държан като пленник на остров Мурано.

Ала откъде събралите се в онзи ден, когато Джакомо спаси живота на Корадино, можеха да знаят, че са допуснали огромна грешка относно съдбата на семейство Манин? Откъде бедният, убит Корадо Манин да разбере, че мечтата му някой ден ще се сбъдне — семейството му в крайна сметка ще се издигне до самите върхове на управлението и един от неговите наследници дори ще седне на трона на дожа? И откъде да знаят, че Лудовико Манин ще бъде последният дож на Венеция, който в същата тази зала, където сега стояха те, ще подпише смъртната присъда на Републиката? Че когато, през 1797 година, той подпише Договора от кампо „Формио“, градът ще бъде продаден на Австрия и че именно подписът на един Манин ще седи до подписа на новия владетел на Венеция — Наполеон Бонапарт?

Ако тогава Висшият съвет знаеше всичко това, за нищо на света нямаше да пощади живота на Корадино Манин. Обаче Десетимата не можеха да виждат в бъдещето, затова го пощадиха.

И не защото бяха водени от нещо толкова ефимерно като милостта, а заради огледалата, които той изработваше.

Девета глава Изгубеният рай

В събота Леонора стигна до кантина „До Мори“ в три без петнайсет. Огледа фасадата на старата пивница с нейните дебели стъклени врати и се запита дали не е станала жертва на някаква перверзна шега. Може би полицай Бардолино сега й се присмиваше отнякъде заедно с нейните колеги. Леонора се укори вътрешно. В крайна сметка това не й беше началното училище. Ситуацията на работното й място й се бе отразила дотолкова, че параноята като че ли започваше да я гони навсякъде. Човекът очевидно говореше съвсем сериозно. И бе напълно нормално да иска да намери клиенти за братовчедка си. Затова сега тя реши да влезе и да го почака.