Стъкларят от Мурано

Корадино се намести в обятията на майка си и отново долови аромата на ванилия. Усети как някой вдига сандъка, а после и люлеене, като че ли бяха на вода. После заспа.

* * *

Събуди се от пробождане в ребрата и се помести. Не след дълго тежко разтърсване му подсказа, че са стигнали земя. Капакът на сандъка се вдигна. Разрошен и вонящ на риба, Корадино излезе и примигна под ярката светлина на утринното слънце. Огледа се и зърна редици червени къщички покрай канал, а някъде далече зад него — острите кули на „Сан Марко“. Никога не беше зървал Венеция от подобен ъгъл. Водата в лагуната проблясваше в сребристо като кожа на риба — смрадта беше толкова тежка, че беше останала в ноздрите му. Видя как чичовците му Ацоло и Уголино плащат на лодкаря. Чичо Уголино не изглеждаше никак добре. Сигурно от миризмата на риба. Така си каза детето. Но после долови нова миризма — остра, стипчива, като от горене.

— Къде сме? — попита майка си.

— В Мурано — отговори тя. — Където правят стъклото.

А после си спомни. Пъхна ръка под палтенцето си, където бе усетил болката. И извади стъкления кон — беше станал на парчета.

* * *

Писна ми от тази къща!

Корадино имаше чувството, че живее тук от незапомнени времена, макар да знаеше, че са изминали само два дена. Намираха се в миниатюрна, варосана колиба само с два етажа и четири стаи, която нямаше нищо общо с дворците, на които беше свикнал. Но днес момчето знаеше доста повече, отколкото преди два дена. Някои от нещата му бяха казани, за други се беше досетил сам.

Знам, че тази къщичка принадлежи на рибаря, с когото татко говори на Рибния пазар и на когото е било платено, за да ни докара дотук в дървения сандък и да ни скрие. Знам също, че татко има неприятности с дожа и че чичо Уголино е разбрал това навреме, за да ни предупреди да избягаме. Помогнал ние и мосю Лоази — именно той се е свързал с рибаря от Рибния пазар и е предложил да дойдем в Мурано, защото оттук тръгват пратки стъкло и за Франция, а мосю Лоази има във Франция приятели, които могат да ни помогнат. А ние трябва да се крием на остров Мурано, докато той успее да ни измъкне и да ни отведе във Франция.

Въпреки обичта на своя учител към родната му страна Корадино не знаеше почти нищо за Франция. Още по-малко беше желанието му да ходи там.

Баща ми и чичовците ми ме предупредиха да не напускам къщата, в която се крием, дори и за миг.

Но с течение на времето детето започна да се успокоява и в сърцето му се надигна неговото легендарно любопитство.

Трябва да изляза да поразгледам.

И така, на третия ден Корадино изчака майка му да се заеме с тоалета си и вдигна резето на дървената врата. Озова се в малка уличка и се отправи към канала, който се виждаше в края й. Помота се по брега му с намерението да погледа лодките и да похвърля камъни по чайките. Но не след дълго носът му долови аромата, който бе усетил при пристигането им. Тръгна след миризмата и попадна на голяма, червена постройка точно на брега, обърната към лагуната.

Имаше много врати — някои по-големи, други по-малки. Пред една от тях стоеше мъж на възрастта на баща му. Беше само по бричове, без риза, а в горната част на ръцете си имаше по една дебела гривна. Мъжът държеше дълга тръба, в единия край на която се виждаше нещо, наподобяващо горящ въглен. Намигна на Корадино и рече:

— Добър ден!

Корадино не беше много сигурен дали трябва да говори с този човек — беше безсъмнено търговец. Но хареса очите на човека и както го бяха учили, се поклони и изрече:

— Приятно ми е!

— О, малък благородник! — засмя се мъжът.

Корадино разбра, че го подиграват, и се запита дали не трябва да се отдалечи с високо вдигната глава. Ала любопитството му взе връх — изгаряше от нетърпение да узнае какво прави този човек. Посочи към въглена и попита:

— Какво е това?

— Стъкло, Ваше Величество!

Корадино усети, че шегата е добронамерена. Усмихна се свенливо и рече:

— Ама стъклото е твърдо!

— Когато е пораснало, да, твърдо е. Но когато е току-що родено, изглежда така!

С тези думи мъжът пъхна въглена във водите на канала и той изсъска предупредително. Когато го извади, вече беше бял и бистър. Корадино го огледа с огромен интерес и после си спомни.

— Някога си имах едно стъклено конче!

— Но вече си нямаш, така ли? — погледна го човекът.