Стъкларят от Мурано

Корадо кимна и бързо изведе сина си от стаята. Когато заслизаха по голямата стълба, Корадино забеляза, че призрачните отблясъци на свещта по стената до тях се превръщат във фантоми, които сякаш преследват него и баща му. Портретите на предците му, които обикновено го гледаха приятелски със своите познати родови черти, сега ги наблюдаваха със злобата и завистта на отдавна умрелите към живите. Корадино потрепери и насочи поглед към най-новата картина, която висеше на почетното място, в основата на стълбището. Изобразяваше цялото му семейство и бе нарисувана на десетия му имен ден — той седеше точно в средата, пред баща си и чичовците си. Зад семейството се виждаше алегоричен морски пейзаж, в който богатата търговска флота на фамилия Манин избягва успешно буреносните облаци и фантастичните морски чудовища, за да стигне здрава и невредима в родното пристанище. Спомняше си как костюмът, с който бе облечен за тази картина, го бе сърбял, как не бе успял да седи мирно и как баща му му се беше скарал: „Корадино, не мърдай! Стой като статуя! Като боговете в двора на дожа!“ Ала Корадино не можеше да седи мирно — мислено вече се бе превърнал в един от конете над базиликата. Въпреки това художникът ги бе нарисувал перфектно, като квартет — благороден, всевиждащ, неподвижен. А сега, точно под картината, видя майка си и чичовците си да ги чакат в подножието на стълбата — с ботуши, мантии и маски, готови за път. Корадино се изпълни с още по-голям страх и се хвърли в обятията на майка си — нещо, за което напоследък се чувстваше твърде пораснал, за да прави. Мария го притисна до себе си и целуна косата му.

Мама ухае на ванилия, както винаги. Търговецът на подправки идва при нея веднъж на дванайсет месеца и й продава шушулките за есенцията, която тя приготвя. Изглеждат като дълги, черни, сгърчени шушулки със семена вътре. Как е възможно нещо толкова грозно да ухае толкова приятно?

Рибният пазар обаче ги посрещна с доста различни миризми. Корадино ги усети още в мига, в който оставиха покритата си гондола под „Риалто“. Големият бял мост изпъкваше на фона на сивата утринна мъгла като призрачен страж, който ги принуждаваше да спрат и да не продължават. Момчето хвана здраво ръката на майка си и тя го поведе през тълпите слугини и търговци към сводестите арки на пазара. Баща му изчезна автоматично зад една колона. Корадино проточи врат и го забеляза да говори с някакъв човек с качулка на главата. Когато човекът започна да се озърта като подгонен, Корадино го позна — беше мосю Лоази, учителят му по френски.

Мосю Лоази? Той пък какво прави тук?

Разговорът между двамата мъже продължи известно време, през което Корадино разглеждаше множеството видове риби, подредени на дървените магарета пред него. Имаше гладки риби със сребриста кожа, имаше и опасни на вид раци. Някои бяха дребнички като парченце стъкло, а други — толкова големи и тежки, че беше истинско чудо как успяваха да се носят из моретата. Обикновено момчето обичаше да разглежда тези чуждоземни създания, да се пъха под магаретата и да се губи из приказния свят на пазара. Рафаела неизменно губеше търпение с него и често си позволяваше думи, познати само на продавачите на риба, но с които не искаше да запознава детето. Ала в тази мрачна утрин очите на рибите го гледаха заплашително, затова Корадино предпочете да потърси убежище до полите на майка си. Беше чувал венецианската поговорка „Здрав като риба“, обаче тези риби тук не му изглеждаха никак здрави. Бяха си направо мъртви.

* * *

Към баща му и мосю Лоази се присъедини трети мъж. Той не носеше нито наметало, нито маска и по облеклото му и по загрубелите ръце Корадино разбра, че е обикновен рибар. Тримата мъже започнаха да кимат и по едно време една кожена кесия смени притежателите си. Корадо им направи знак и поведе семейството си към тъмните арки на покрития пазар. Спряха до един голям рибарски сандък и Корадино с изумление видя как майка му ляга доброволно върху покритата с кръв слама.

— Хайде, Корадино! — подкани го баща му. — Това е нашето приключение!

Корадино легна в обятията на майка си и не след дълго усети до себе си телата на баща си и чичовците си. Сети се за рибите, които беше видял, подредени в кутиите, изпънати и притиснати една до друга.

Сега ние също сме риби.

През дървените летви на сандъка Корадино зърна лицето на любимия си учител.

— Au revoir, petit!16

Тези думи поободриха малко момчето. Той обичаше учителя си, а и френският му беше много добър за неговите години. Ако знаеше, че никога повече няма да ги види, мосю Лоази безсъмнено би казал друго, нали? Би казал „adieu“17, а не френския еквивалент на „до скоро виждане“!