Стъкларят от Мурано

И така Нора отново се върна в полицейския участък. Влизайки във фоайето, тя реши този път да не излиза оттук без разрешението си. Изчака търпеливо в определената за това чакалня, реейки очи по безкрайните редици плакати и брошури за вредите от наркотиците, за безопасното управление на моторните лодки и за уличната престъпност. А когато накрая я поканиха в канцеларията, тя с отчаяние установи, че елегантният млад полицай, който я пое, й е напълно непознат и тя се подготви да повтори за шести път сагата си.

Ала въпреки грубите си маниери младият полицай като че ли вече имаше някаква представа за случилото се по нейния въпрос до този момент. Изглеждаше доста добре запознат със случая й. Нора беше толкова слисана от този факт, че измина половин час, докато си даде сметка, че е виждала този човек и преди.

Години по-късно щеше да си спомня всяка подробност от момента, когато си даде сметка за това. Той тъкмо разглеждаше документите й и като че ли забеляза някакво несъответствие. Премести поглед от удостоверението й за раждане към молбата й за работа и се смръщи.

— Синьорина — отбеляза, докато разгръщаше листите, — тук, на молбата, сте се подписали като „Нора Манин“. — Произнасянето на чуждестранното име очевидно не му беше много лесно. — Но на удостоверението ви за раждане, издадено от болницата във Венеция, сте записана като „Леонора Анджелина Манин“. Ще ми обясните ли защо?

— „Нора“ е просто кратката версия на името ми. Тъй като съм отгледана в Англия, майка ми е предпочела да ме запише с английската версия на италианското ми име.

Полицаят кимна, без да откъсва очи от документите.

— Разбирам — рече. — Но ще трябва да попълните тази молба отново с рожденото си име. — При тези думи се изправи и измъкна нов, непопълнен формуляр от чекмеджето до стената.

— Не може ли просто да поправя името в този екземпляр? — промърмори Нора, която вече едва сдържаше яда си.

В отговор младият полицай извади писалката си, разви капачето й и я постави решително пред Нора.

Нора кипеше вътрешно, докато попълваше този формуляр вече за четвърти път. Не издържаше вече. Връщаха я все за такива дребни недоглеждания. И което беше още по-лошо, последният формуляр вече беше подписан от Аделино, което означаваше, че трябва да му занесе и този, който попълваше сега, което пък означаваше, че трябва да дойде тук най-малко още един път. Изруга безмълвно бюрокрацията, изруга града, изруга и полицая с безупречните нокти, който се оказа такъв буквояд, че я принуди да му играе по свирката. Най-сетне приключи с писането, връчи му го и го проследи със злобен поглед как оглежда документа.

— Добре — кимна накрая и й подаде обратно документа. А после, с напълно неочаквана любезност, изрече: — Да знаете, че името „Леонора“ е много по-хубаво от „Нора“! И е най-подходящото име за една венецианка! Виждате ли? — И посочи към лъва на свети Марко, който стоеше в горния край на формуляра на Нора. — Лъвът на Венеция! Ил леоне. Леонора!

И за първи път я погледна в очите. Именно в този момент тя го позна — това беше мъжът от църквата „Санта Мария дела Пиета“, онзи, който я беше наблюдавал по време на концерта на Вивалди.

Зачуди се дали и той я е познал, при това — още преди да й каже онова нещо за името й. Направи й впечатление, че думите му са пълна противоположност на онова, което й беше казал Стивън — че „Леонора“ звучи превзето и старомодно. Обаче тук то не звучеше така. Тук си беше на мястото. Тук странното име беше „Нора“ — английско име, което неизменно предизвикваше коментари. А тя постепенно се превръщаше във венецианка. Погледна в очите човека, който я беше дарил с това откровение, и му се усмихна.

Той й върна усмивката, но после автоматично си върна и професионализма. Сведе очи към документите и продължи:

— Живеете в хотел „Санто Стефано“, така ли?

— Да.

Полицаят си пое шумно дъх и издаде онзи специфичен звук, който означава огромни разходи на който и да било език.

— Да, знам — кимна тя. — В момента си търся апартамент.

Никой по-добре от нея не усещаше неотложността на тази задача. Парите от продажбата на „Белмонт“ бяха започнали да се топят твърде бързо, а месецът, прекаран на хотел, ни най-малко не й помагаше да ги задържи.

Полицаят се замисли и накрая рече:

— Познавам една жена, която може да ви помогне. Братовчедка ми е агент по недвижими имоти и отговаря за няколко апартамента в квартал „Сан Марко“. Ако желаете, мога да ви покажа някои от тях. Може би през уикенда? Събота ми е почивен ден.

Нора се поколеба. Споменът за вечерта с Роберто и Лука все още не й даваше мира. Но пък този човек беше официално лице. А и тя наистина имаше нужда от апартамент. Среща през деня обаче вероятно би била безопасна.

— Какво ще кажете за три следобед?

Той кимна.

— Къде? — попита тя.

Той стана, за да й отвори вратата, и предложи:

— Какво ще кажете за кантина „До Мори“? Винарската изба „Двамата маври“? В квартал „Сан Поло“?