Стъкларят от Мурано

Реакцията на Нора беше толкова викторианска, че изненада и нея самата. Тя го бутна назад и му залепи такава звучна плесница, че едва не го запрати в канала. Това определено отрезви Роберто. Добрите му обноски изчезнаха, красивата му уста се изкриви в подигравателен смях и по гърба на Нора пролазиха тръпки.

— Я стига си се правила на светица! — извика той и пак й налетя. — Дължиш ми нещо, изчадие Маниново!

Нора се обърна и побягна.

* * *

Спря едва когато стигна до спирката на морския трамвай. Но в този момент се сети, че Роберто като нищо може да я настигне и тук, тъй като това е най-близката спирка на острова и той ще се сети накъде се е запътила. Разтърсена до дъното на душата си и давайки си сметка, че е единствената чакаща корабчето, тя вдигна ръка, спря едно водно такси и похарчи излишно много пари, за да се върне в безопасността на хотелската си стая.

* * *

Понесе последиците от действията си още на следващия ден, както и в продължение на редица други. Роберто си беше свършил добре работата — вече никой от мъжете не говореше с нея. Тя се зачуди какво чак толкова лошо им е казал за нея, че дори и любезният Лука вече се правеше, че не я вижда. А самият Роберто или я игнорираше, или се стараеше да й вгорчи живота със злобни подмятания и подли номера. Ту инструментите й изчезваха, ту намираше дребните си експерименти със стъклото счупени. Колкото и да не й се искаше да го повярва, Нора постепенно осъзна, че е подложена на тормоз. Започна да се усеща заплашена по същия начин, по който се чувстваше като ученичка, когато гримираните момичета от шести клас я приклещваха до оградата и я подиграваха, че е хипи заради дългата й коса. До този момент Нора никога не си беше представяла, че един мъж може да бъде толкова отмъстителен към жена, която му е отказала. Беше предположила, че след инцидента той просто ще се откаже да я задиря. Понякога, когато долавяше погледа му, тя се обръщаше, за да го завари вторачен в нея с такава неподправена омраза, че Нора започна да се чуди дали нещо не му е наред. С течение на времето си даде сметка, че причините, които мотивираха поведението му, определено надхвърлят наранената мъжка чест.

Но какви са тези причини, за бога?! Че той почти не ме познава! Да не би да има психични проблеми?

Сега вече нямаше никакви приятели — с изключение на една добра душа на име Франческо, който от време на време безмълвно й показваше как да направи нещо, а после отвръщаше на благодарностите й със срамежливо кимване. Нора знаеше, че вече всички я чакат да се предаде и да се върне в Англия. Виждаше Аделино рядко, само когато старецът слизаше при тях за нещо спешно, и приветстваше появата му така, както някога приветстваше появата на учителя след онези непоносимо дълги училищни междучасия — знаеше, че в негово присъствие тормозът над нея ще престане. Знаеше също така, че той следи изкъсо напредъка й в работата, но до този момент очевидно нямаше причина да говори с нея по този въпрос.

Ала затворена в самотното си балонче, в собствения си, херметически съд на мълчанието, тя усещаше, че работата й се подобрява. При отсъствието на разговори и хора, които да я разсейват, нейният най-добър приятел стана стъклото. Започна да разбира настроенията му така, както никога не би успяла, ако трябваше да отделя внимание и на колегите си. На този етап задълженията й се състояха единствено в стопяване на сместа, пречистването й от примеси и надуването на някое и друго балонче. Нямаше право да оформя или излива фигури, с изключение на най-елементарните, но от време на време й се случваше да охлажда и повторно да нагрява. С течение на времето започна да възприема тази смес от кварц и пясък като нещо органично. Усещаше я как диша — как поема кислорода така жадно, сякаш бе живо същество. Долавяше и настроенията й — от горещо червеното през медно златистото до кристално бялото. Сместа имаше и плътност — понякога се лееше като сладък сироп, друг път беше твърда като закалена стомана. Това я накара да се убеди, че преданията не са измислица — по времето на Корадино действително са изработвали ножове от стъкло — смъртоносни, безшумни, чисти.

Корадино. Сещаше се за него все по-често. Имаше чувството, че стъклото ги свързва, че е изтеглено между тях, тънко и дълго, като струна за виолончело, отекваща с глух тътен през вековете.

Докато другите ме игнорират, той е до мен. Разговарям с него, откривам го.

Като съвсем естествена последица от престоя й тук и без това достатъчно добрият италиански на Нора стана отличен. Когато месецът изпитателен срок завърши, тя отиде при Аделино, който изрази задоволството си от огромния й напредък, както и желанието си тя да остане. Притесняваше го само фактът, че все още не си беше получила разрешението за работа, и настоя да го вземе колкото е възможно по-скоро — сякаш следваше някакъв работен график, известен само на него.

* * *