Стъкларят от Мурано

— О, не! — тръсна глава Лука, който изглеждаше малко по-интелигентен от колегата си. — В онези дни в Мурано е имало само една стъкларска работилница. Венеция все още е била република и е било много по-лесно да контролира монопола с една работилница, отколкото с няколко. Откакто стъкларските пещи са били пренесени тук през 1291 година, всички стъклари са живели и умирали на острова. Грозяла ги смърт при всеки опит да напуснат острова, а ако някой все пак успявал да избяга, властите затваряли или убивали семейството му, за да го принудят да се върне. — Тук Лука направи драматична пауза, поклати глава и отпи голяма глътка бира. — След края на републиката, разбира се, стъкларските фабрики започнали да се роят — дотолкова, че по едно време били триста. Обаче после, след загубата на монопола в търговията със стъклени изделия, Мурано западнал. Останалите нации също започнали да се учат как да изработват стъкло. През 1805 година стъкларската гилдия била разпусната, пещите били съборени, а стъкларите се разбягали из цяла Европа.

— Днес този бизнес е много по-различен от някога — намеси се и Роберто. — По времето на Джакомо тук били изработвани всички видове стъклени изделия — от най-скромната бутилка — размаха бирата, сякаш доловил мислите на Нора — до най-изящните огледала. Днес стъклото за ежедневни нужди се изработва в големите стъкларски заводи на Германия, Франция или Турция. Така единствената сфера на дейност, която остава за нас, е пазарът на качеството или, както го наричат някои, изкуството. Туристите са единствените ни купувачи, а имайте предвид, че нашата работилница получава само нищожна част от печалбите. Конкуренцията е страшна. Затова — тук погледна замислено към Нора — ти имаш голям късмет, че те взеха на работа при нас!

Нора сведе сконфузено очи, а Роберто безгрижно отпи поредната голяма глътка бира. Започна да се чувства неудобно, почти подигравана, когато той гръмогласно продължи:

— И така, може да се каже, че в онези години Джакомо е бил най-добрият майстор, тъй като е бил избран за главен майстор!

Тя не можеше да не забележи, че колегата й говори за историята така, сякаш всичко се бе случило едва ли не вчера.

— Говориш така, сякаш лично го познаваш — отбеляза тя, озвучавайки и собствените си чувства.

— Всички венецианци сме такива — отбеляза със самодоволна усмивка Роберто. — Ние сме заобиколени от миналото. То е навсякъде около нас. И затова всичко, което се е случило, е било вчера!

Тук вече Нора не бе в състояние да отрича връзката, която усещаше с Корадино, и затова реши, че трябва да сподели историята си.

— Странна работа — изрече бавно, — защото основателят на моята фамилия също е работил тук, при това, мисля, по същото време. Сигурно са се познавали с Джакомо. Далечният ми прадядо се е казвал Корадо Манин, познат повече като Корадино. Сигурно сте чували за него, а?

Най-неочаквано Роберто се вцепени. Челюстта му се скова. Двамата с Лука се спогледаха и той промърмори:

— Не, не сме чували. Още една бира?

И автоматично се изправи, насочвайки се право към бара.

Нора остана като попарена. Лицето я засърбя така, като че ли й бяха зашлевили шамар. Какво му става на този човек? Обърна се с въпросителен поглед към Лука, който й се усмихна чаровно и изрече:

— Не обръщай внимание на Роберто! Когато става въпрос за неговия прадядо, се държи малко странно! Въобразява си, че той е собственик на работилницата ни. И непрекъснато опява на Аделино да го повиши, че и да продава стъклото с марката „Дел Пиеро“! Сега сигурно е решил, че си дошла тук, за да го изместиш!

— Ама аз… не…

— Няма проблеми, бе! Забрави! Ето го и него.

Когато Роберто се върна с още три бири, Нора включи в действие целия си чар. Започна да го ласкае с въпроси за стъкларското изкуство в стремеж да изкупи гафа си, макар все още да не бе съвсем наясно къде точно беше сгафила. Роберто се отпусна и даде известни признаци, че е омилостивен. Обаче имаше и нещо друго — с напредването на времето той се напиваше все повече. Ставаше късно и Нора вече започваше да се притеснява за корабчето, с което трябваше да се върне във Венеция, когато внезапно се усети, че Лука беше отишъл до тоалетната преди двайсет минути и все още не се беше върнал. Огледа кръчмата, но не го зърна никъде. И което беше още по-страшното, останалите майстори също си бяха тръгнали. Не познаваше никого от присъстващите.

О, боже! Ами сега?

Въздъхна тежко. Върна се десет години назад във времето, към студентските години, когато все на нея се падаше честта да изпраща до вкъщи приятели, които не си знаеха мярката. И сега ли се налагаше да върши същото, на нейната възраст, за едно пияно момче? Изруга наум, хвана Роберто за ръка и му помогна да се завлече навън. Когато стигнаха до канала, той се заклати леко и тя се зачуди дали няма да повърне, обаче той се усмихна колебливо, наклони се към нея и впи пиянски устни в нейните.