На Корадино му се приплака. Загубата на стъкленото конче съвпадаше със загубата на двореца му, на Венеция, на стария му живот.
— Счупи се — прошепна тихо и сведе глава.
Погледът на мъжа омекна. Подаде му ръка и рече:
— Хайде, ела с мен! — Корадино се поколеба. Тогава стъкларят се поклони тържествено и изрече: — Приятно ми е! Казвам се Джакомо дел Пиеро.
Този формален жест, на който беше свикнал, успокои Корадино и той рече весело:
— На мен също ми е приятно! Казвам се Корадо Манин, но обикновено ме наричат Корадино.
С това момчето пъхна малката си ръчичка в огромната, загрубяла ръка на майстора и пристъпи в голямата сграда. Гледката, която го посрещна, го изуми.
Навсякъде имаше огньове, затворени в железни дупки с вратички. При всяка вратичка работеше поне по един човек — без риза и с много тръби и въглени като новия му приятел. И всички слагаха тръбите до устата си така, като че ли пиеха, но после се разбра, че всъщност духаха.
И докато мъжете духаха, блестящите въглени стъкло растяха и се променяха във форми, които Корадино познаваше — вази, полилеи, чинии, чаши. Над ведрата, в които предметите се охлаждаха във вода, се виеше пара. Навсякъде се стрелкаха момчета, които носеха или отнасяха нещо — момчета, не по-големи от него самия. Те също бяха без ризи. На Корадино започна да му става горещо.
Джакомо забеляза и рече:
— По-добре си съблечи палтенцето. Изглежда скъпичко. Майка ти много ще се ядоса, ако го изгориш!
След последното странно пътешествие палтенцето на Корадино не изглеждаше никак добре. Беше мръсно, бе изгубило повече от едно от опаловите си копчета и вонеше на риба. Ала само глупак не би забелязал, че е много скъпо. А Джакомо дел Пиеро не беше глупак.
Корадино свали палтото си, копринената си риза и шалчето си. Захвърли ги зад купчина кофи и се почувства много по-добре. После се обърна към огнените езици и за първи път през живота си усети пронизващата костите горещина на стъклената пещ. Джакомо извади с тръбата си топче оранжево стъкло. Завъртя го няколко пъти върху една дървена лопатка и момчето видя как топчето променя цвета си на тъмночервено. Джакомо изчака мъничко. После извади малки железни щипци и започна да обработва блестящото стъкло. И пред очите на Корадино започна да се ражда наново неговият стъклен кон — с изящен врат като конете на Арабия, с деликатни копита и развята грива. С ококорени очи видя как Джакомо поставя на масата малкото стъклено създание и как то постепенно изстива до бистро, кристално бяло.
— Заповядай! Твой е!
Корадино го пое и прошепна:
— Благодаря! Прекрасен е!
После се обърна със съжаление към вратата и към слънцето навън и промърмори:
— Май вече трябва да тръгвам.
— Както искаш — сви рамене Джакомо. — Може пак да ни дойдеш на гости, когато решиш.
— А може ли да остана още мъничко? Да те погледам как работиш?
— Разбира се, че можеш — усмихна се Джакомо. — Само не пречи!
Корадино обеща.
През остатъка от деня Корадино видя десетките чудеса от стъкло, които изработваше Джакомо. Да вземеш една мека топка и подобно на факир или алхимик да я превърнеш в произведение на изкуството, това за него беше истинска магия. Наблюдаваше внимателно всяко затопляне и претопляне, всяко завъртане на пръта, всеки внимателен дъх, който изпълваше корема на червеното стъкло. Наруши обещанието си многократно, пъхайки се буквално в ръцете на Джакомо. Докато накрая милият човек не започна да му дава поръчки, които го радваха, и така, не след дълго, Корадино се покри с мръсотия като останалите момченца наоколо. За съжаление твърде скоро за него сенките край портите започнаха да се издължават и Корадино прецени, че се налага да тръгва. Но тъкмо се канеше да изрече мисълта си на глас, когато на прага на вратата се очерта смразяваща кръвта фигура.
Беше висока, с черна мантия и качулка, с черна маска. Но не излъчваше нито капчица от веселието на маскираните по време на Карнавала хора. А когато заговори, гласът й сякаш вледени дори огъня в пещите.
— Търся едно благородническо момче. Корадо Манин. Тук ли е?
Като най-близко до вратата, само Джакомо спря работата си. Работата със стъкло беше твърде трудна и твърде много зависеща от всяка секунда, за да бъде прекъсвана за щяло и нещяло. Даже и заради този човек, който изглеждаше важна клечка. Както и доказа самият той, като изрече: