Стъкларят от Мурано

Навън валеше, така че заведението беше почти претъпкано. Въпреки тълпите обаче Леонора откри една тиха масичка в дъното, разположена точно под огромно, двойно огледало. Възхити се на изработката му и на леко зеленикаво златистия отблясък на старото стъкло в неговата позлатена, барокова рамка. Откосът й изглеждаше идеален, макар да бе сигурна, че огледалото е на няколко века. Поръча си едно еспресо и се огледа. Клиентелата на заведението беше определено местна — сервитьорът се бе обърнал към нея на венециански диалект и тя бе изненадала и самата себе си с бързината и лекотата, с която му бе отговорила на вече перфектен италиански, повтаряйки донякъде акцента му. За пореден път се зарадва, че полицай Бардолино й бе предложил това място. Засега то все още си оставаше добре пазена от туристите тайна. А после й хрумна, че по някакъв странен, кавалерски начин той е решил да й направи подарък.

Стига да се появи.

Ала нямаше смисъл да се тревожи. Точно в три часа, с характерната си ефективност, която беше демонстрирал и по време на разговора им в полицията, той прекоси прага на заведението. Тя се слиса, когато видя, че той е с дънки и елегантно яке — слиса се много повече, отколкото, когато го видя за първи път в църквата по време на концерта. Незнайно защо, но Леонора си го бе представяла в униформа. Но пък все така продължаваше да й напомня за лице, слязло от платната на Ренесанса — дотолкова, че накара група жени на една маса в средата да се обърнат след него. И докато той отърсваше капките дъжд от черните си къдрици, Леонора не без известна доза шок установи, че той е много красив мъж. И че останалите също го виждат.

През душата й пробяга страх.

Той я поздрави любезно, седна и извика сервитьора с маниера на човек, свикнал на подобни неща. Съблече якето си и се облегна удобно на пейката. Излъчваше елегантност, съчетана със способността да се адаптира автоматично към обстановката, за да се чувства удобно — като котките. Леонора се усмихна и зачака началото на разговора им. Изведнъж се изпълни със самоувереност. Дали той ще заговори директно за онова, за което се бяха събрали, или първо ще я залее с любезности?

— Пиеш кафе?

Леонора се засмя. Въпросът му й се стори толкова неуместен, че я свари напълно неподготвена.

— Смееш ли ми се? — изгледа я с нещо средно между раздразнение и развеселеност.

— Мъничко. Защо да не пия кафе? Да не би да съм направила някакъв неволен социален гаф?

— О, не! Просто се чудех дали не си… — затърси думата — въздържател. Странна дума. Винаги съм смятал, че така англичаните определят хората, които пият единствено и само чай.

— О, не! — изрече този път Леонора. — Пийвам си. При това доста. Е, не чак толкова много. Но определено обичам вино!

— Хубаво! — ухили се той. А на сервитьора, който кръжеше в полезрението му, рече: — Дуе омбре, пер фаворе18!

— Какво означава „омбра“? — попита тя.

Полицай Бардолино се ухили и отговори:

— Сянка.

— Да, основното значение на думата го знам, разбира се. Но какво означава в смисъл на напитка?

— О, нищо особено. Просто чаша домашно вино. Нарича се така от векове. През Средновековието на „Сан Марко“ имало каруци с вино, а търговците на вино бавно отмествали каруците си така, че да остават винаги под сянката на камбанарията. За да може виното да се запазва охладено.

Сервитьорът постави две чаши върху масата от тъмно дърво между тях. Леонора побърза да го опита и остана с впечатлението, че разказът на полицая за миналото на това вино като че ли го прави още по-приятно.

— Много обичам подобни истории — рече. — Но откакто съм тук, не съм чела нито един пътеводител. Твърде заета съм да гледам наяве и да живея с града, за да чета за него.

— Абсолютно си права — кимна кавалерът й. — Подобни неща е най-добре да се откриват в крачка, от хората, които живеят тук. В пътеводителите включват само пикантерии и скандали.

Леонора се усмихна, когато установи, че неговото мнение е същото като нейното.

— Кажи ми нещо повече за това място! — подкани го тя.

— Нещо пикантно ли искаш? — върна усмивката й той. — Казанова е бил чест гост на тази пивница.

— Затова ли ме доведе тук?

Не трябваше да казвам това! Колко самонадеяно и… глупаво от моя страна. Държа се като ученичка.

— Май сметна това просто за реклама, нали? — отбеляза той с проницателност, която я изненада. — Всъщност поканих те тук заради стъклото. — Посочи огледалото зад нея. — Уникално е. Това двойно огледало е много прочуто — навремето си е било най-голямото огледало с абсолютно еднакви плоскости. Реших, че тъй като работиш в Мурано, това може да те интересува.

Не го прецених правилно. Дали не провалих всичко с фриволното си поведение? Да му кажа ли за Корадино?

— Полицай…

— О, стига, моля те! Наричай ме Алесандро!

Слава богу, че настроението му отново се върна.