Стъкларят от Мурано

Той очевидно не бързаше за никъде, нито пък се държеше превзето любезно по начина, който тя бе забелязала у колегите си — приятелското отношение на мъже, които искат и още нещо от жената до себе си. Докато вървяха или оправяха апартамента й, си говореха непрекъснато — най-вече за онази свещена италианска троица: изкуство, храна и футбол. Щом веднъж багажът й бе преместен и разпределен и след като купиха някои храни от първа необходимост за сутринта, тя започна да си дава сметка, че колкото и да не беше за вярване, компанията му й доставя удоволствие. Удоволствието и объркването й обаче нараснаха, когато късно вечерта с безцеремонния, делови маниер, който очевидно бе негова запазена марка, той изрече:

— Какво ще кажеш да излезем за по едно питие? Трябва да отпразнуваме новото ти жилище, нали така? Знам едно много хубаво място.

Леонора повдигна вежди невярващо.

— Толкова хубаво, колкото „До Мори“ ли?

Той се засмя и отвърна:

— В момента не можеш да намериш отворено нищо друго, по-хубаво от заведението, което имам предвид. То е в най-буквалния смисъл на думата рай.

Тя го изгледа предпазливо. Погледът му не излъчваше нито пресметливост, нито похот. Очите му я гледаха съвсем откровено. И в тях тя забеляза жажда.

Знам, че не трябва да излизам с него. Но знам също така и че ще изляза.

В събота вечер „Раят“ беше шумно местенце. Притисната до Алесандро на бара, Леонора се видя принудена да крещи в ухото му, за да я чуе какво иска да пие. След малко той се появи сред тълпата с четири бутилки бира в ръце („За да спестим време“) и я поведе към края на една от дългите, подобни на манастирски дървени маси, пълни с весели млади бохеми. Алесандро намери места едно срещу друго в тъмна ниша, осветена от неизбежната свещ във винена бутилка. Потоците многоцветен восък бяха покрили напълно бутилката и разказваха историята на свещите, които са били слагани на нея преди това. По силата на навика Леонора започна да свлича твърдата маса восък. Доста близо до нея младеж с пиърсинг почти по всички възможни места говореше с бърз венециански диалект нещо на също толкова надупченото момиче срещу себе си. Алесандро отпи голяма глътка от бирата си и Леонора се загледа в него. Шумът като че ли беше понамалял, но пак й се налагаше да вика, за да бъде чута.

— Какво е това място?

— Не бях напълно искрен с теб — усмихна й се той. — Това не е точно рай, а „Парадизо Пердуто“ — „Изгубеният рай“! Просто е единственият бар във Венеция, който работи до толкова късно. И затова винаги е пълен със студенти. Малко е претъпкано, но поне тук можеш да получиш питие и след полунощ!

Леонора се усмихна сковано на бирата си. Изгубеният рай значи.

Дали и аз не изгубих своя рай? Дали Стивън, „Белмонт“ и „Сейнт Мартин“ не бяха моят рай? Или дойдох тук, за да открия нов рай?

Сякаш разчел мислите й, Алесандро най-неочаквано изтърси:

— Защо те е напуснал съпругът ти?

Леонора едва не се задави с бирата си. Все още не беше спряла да се стряска от болезнената прямота на венецианците. Беше очаквала те да са витиевати и неясни като тайните улички на своя град или пълни със заобикалки като бюрокрацията си. Но те не бяха нито едно от тези неща. Примерно тази сутрин жената, която й сервираше в кафенето, където обичаше да закусва, я попита дали си няма някаква специална аморе в Англия. Рецепционистът в хотела — онзи червенобузест, мил господин, бе успял да установи семейното й положение и липсата й на деца броени дни след нанасянето й при него. А ето че сега този неразгадаем мъж срещу нея й задава един от най-личните въпроси, които могат да бъдат зададени на друг човек. Леонора имаше чувството, че венецианците стигаха така бързо до главния въпрос, както носовете на лодките им сечаха водите на техните канали. Сега тя се опита да печели време, като стисна стъкленото сърце на врата си, за да си даде кураж. Накрая изломоти:

— Откъде знаеш, че ме е напуснал?

Алесандро се облегна назад в стола си и започна:

— Имаш белег на пръста си там, където някога си носила брачната си халка. Освен това пръстът ти си е променил леко формата, кожата се е изтеглила към кокалчето, което означава, че си носила пръстена с години и че не става въпрос за някакъв си кратък годеж. Освен това си тъжна. И си тук. Според мен, ако ти го беше напуснала, а не той теб, вероятно щеше да си останеш у дома, нали така?

Леонора сведе очи към ръката си и в интелигентните очи срещу себе си зърна съчувствие, от което й прималя. Искаше й се да му отговори с нещо, с което да го среже и да го откаже от повече въпроси, но изненада и самата себе си, като изрече:

— Той си избра златното сандъче.

— В какъв смисъл?

— Чувал ли си за „Венецианският търговец“ на Шекспир? Кандидатите за ръката на Порша трябва да избират между три сандъка: сребърен, златен и оловен. Обаче щастието се оказа скрито в оловния сандък, а не в златния!