Стъкларят от Мурано

Корадино се загледа със задоволство в своето двойно огледало. То беше поставено на почетно място, на задната стена на кантина „До Мори“. Знаеше, че си е свършил добре работата. Повърхността му беше гладка като лагуната в ясен пролетен ден, а откосът беше идеален — дори и неговото око не бе в състояние да забележи несъвършенства. Извърна очи, преди да зърне отражението си, и приседна на кушетката под огледалото, за да чака. Корадино никога не бе зървал очите си в огледало. Почти не познаваше отражението си. Винаги гледаше само стъклото — погледът му спираше точно до повърхността и не влизаше по-навътре, не смееше да съзерцава себе си. Може би се страхуваше от онова, което би могъл да открие там. А може би просто не се интересуваше от собствените си черти, а само от тези на стъклото. Никога досега не си бе задавал подобни въпроси.

Единственото, което знаеше, бе, че синьор Бача — проприетарио19 на пивницата, ще бъде доволен от огледалото му. Но не можеше да не се зачуди защо го викат пак — стените на заведението бяха вече изцяло покрити с картини и огледала. Този разкош подсказваше, че пивницата процъфтява — в продължение на две столетия беше любимо място за запивка на венецианците. Нямаше никакво съмнение, че Бача има и други пари за харчене и като нищо щеше да се престарае. Корадино примигна — още огледала биха разрушили красивия, прозрачен баланс на неговото уникално двойно огледало, което блестеше като близнаците Кастор и Полукс — истинско съзвездие на съвършенството. Но част от отвращението на Корадино бе запазена за тази нова отвара — кафето, която в момента опитваше, докато чакаше. Така и не започна да го харесва.

Това кафе разяжда червата ми. Едно хубаво вино ми е напълно достатъчно.

Накрая синьор Бача благоволи да се появи от задната част на претъпканото кафене. Закръглен и облечен богато по последна френска мода, той спря, за да размени няколко думи с група крещящо натруфени венециански матрони, които се бяха отдали на пиене на новата кафява напитка.

Днес Бача изглежда доста странно.

Обикновено собственикът беше многословен, шумен и весел. Днес беше същите тези неща, само че изглеждаше доста нервен, а обичайното му поведение — просто поза. Въпреки килограмите му, обилната пот по челото му изглеждаше твърде много за подобен студен ден. И докато вървеше, непрекъснато се оглеждаше. Корадино се запита дали богаташът не си е навлякъл някакви неприятности с Десетимата и си знае, че агентите им го следят. Лично за себе си стъкларят нямаше никакви съмнения. Имаше безгрижния вид на човек, който знае, че непрекъснато го следят.

Години наред зърваше очи, втренчени в него през цепнатините на маските. Мъжът, който се бе облегнал край спирката на лодката. Уличният търговец на бонбони, който се загледа в него малко по-настойчиво от нормалното. Куртизанката на моста с топлата усмивка, но с поглед, твърд като кремък. Хиляди различни маски на хиляди различни места. Неизменно дискретни, но с течение на времето Корадино се бе научил да ги разпознава мигновено. И всеки път, когато очите му мимоходом се срещаха с очите на тези шпиони — независимо дали последните бяха високи или ниски, мъже или жени — майсторът имаше чувството, че принадлежат на един и същи агент — на мрачния фантом, който се беше появил в стъкларската работилница преди толкова много години.

Мъжът, който изкла семейството ми.

Но Бача няма от какво да се страхува, нали така? Той си беше човек на управляващите и това се знаеше от всички. Наемът за това място се плащаше от Десетимата, а голяма част от делата на Републиката се решаваха именно на тези маси, под маската на социалните контакти. При все това собственикът определено изглеждаше неспокоен. Най-сетне си проправи път до Корадино и при традиционните целувки за поздрав майсторът усети потта по бузите на Бача.

— Антонио! — възкликна Корадино, докато Бача присядаше на брокатената пейка срещу него. — Каква е целта на тази среща? Надявам се, че не става въпрос за нови огледала, които да превърнат заведението ти в публичен дом, нали?

Бача буквално позеленя, когато се приведе към Корадино. Дъхът му вонеше на вино.

— Корадино, чуй ме добре! Моля те, облегни се плътно назад! Заради мен!

— Какво… — започна объркано стъкларят, но като видя енергичното кимване на приятеля си, направи каквото му беше казано. Изпъна гръб и рамене и се наклони колкото можа по-назад, докато накрая усети други рамене — на клиента, който седеше с гръб към неговия гръб, на пейката от другата страна. Корадино автоматично отвори уста, за да се извини, ала веднага беше спрян от глас, който със сигурност не беше на собственика на заведението.

— Не се обръщай назад! Гледат ни!

Италианският беше перфектен, ала Корадино долови непогрешим френски акцент, който го върна двайсет години назад, при неговия учител по френски. Спомените за детството му нахлуха в главата му като кръвта, втурнала се в ушите му.