Стъкларят от Мурано

А после, без да обръщат никакво внимание на Леонора, Семи и Киара започнаха да обсъждат шумно нещо на градски милански диалект. И някъде насред ожесточените ръкомахания и стоте думи в секунда Леонора долови няколко злокобни думи. Прескомюникета. Интервюта. На местно, после на национално ниво. Брошури за хотелите. Фотосесии. Сториборд. При последната дума Киара отиде до големия бял бележник при прозореца и откри изображение, което на пръв поглед представяше рус ангел на Ботичели, насочил тромпет към портите на рая. Тук вече Леонора не издържа, изправи се и се приближи. Не, не беше точно така. Ангелът беше облечен с дънки и плътно прилепнало потниче. Тромпетът не беше тромпет, а стъкларска тръба. А фунията на тромпета беше заместена от изящна ваза. Ангелът надуваше стъкло. Картината беше едновременно красива и ужасна. И Леонора се засмя на глас. После се обърна към трите абсолютно сериозни лица срещу себе си и изрече:

— Дайте да си изясним нещата, става ли? Доколкото схващам, възнамерявате да проведете някаква… рекламна кампания… на… мой гръб?

— Не само на ваш гръб, синьорина Манин, но и на вашия прочут прародител! — С обигран жест Киара обърна на следващата страница. — Представям ви линията „Манин“!

О, не!

Пред очите на Леонора се заредиха плакати и рекламни фрази. После снимки и идеи за опаковъчна хартия.

Още страници с надписи в крещящ шрифт: „Стъклото, което създаде Републиката“, „Стъклото «Манин», изработвано от истински венецианци в продължение на 400 години“, „Стъклото «Манин» — оригиналното венецианско стъкло!“. И всичко това се надпреварваше с нови изображения на руси ангели в стила на Ботичели, както и на едно чернокосо дете със сюртук и риза с къдрички.

— За съжаление не разполагаме с портрет от зрелите години на Корадо Манин. Избягал е от семейния си дом на десет години, така че това е единственото, което успяхме да открием от портрета на четиримата мъже Манин — поясни Киара със свиване на рамене, с което очевидно изразяваше съжаление за тази лична трагедия. Ала не заради личната загуба на момчето, а заради себе си, защото я бяха затруднили значително с липсата на образ от зрелите години на Корадино.

Леонора се загледа в затвореното, сериозно лице на момчето, което бе станало толкова велико. Рекламните специалисти го бяха откъснали от портрета, от семейството му, принуждавайки го да позира съвсем сам. Тя не беше чувала нищо за този портрет. Не знаеше нищо даже за тази част от семейната история. И се засрами.

Как е възможно тези гротески, извадени сякаш от комедия дел’арте, да знаят повече за Корадино от мене самата? Защото са си направили труда да разберат! Непременно трябва да науча повече за него!

Речта на Киара продължи в същия помпозен стил:

— Кампанията ни се крепи на два основни елемента: Корадо Манин, същински Моцарт на стъкларите, който придава на тази фабрика усещането за приемственост и на историчност, и на вас, госпожице, като негов наследник и като единствената жена стъклар на този остров! Можем да продаваме модерността на най-новите дизайни чрез вашия образ — съвременния образ, авангардния, но неизменно с тежестта на фамилната ви история, която стои зад вас!

Прилошава ми!

Леонора се обърна към Аделино и заговори бързо сото воче21, на венециански диалект.

— Това е абсолютна гавра!

Аделино се изправи от стола си и я отведе до прозореца, като не забрави да се извини на миланците, които се бяха скупчили около своя огромен бележник и очевидно планираха следващата обида върху паметта на фамилията Манин.

Аделино се оказа достойна конкуренция на гласа й.

— Леонора миа, успокой се! Открай време си е било така! Търговците от моста „Риалто“ през Ренесанса, както и самият Корадино, биха сторили всичко възможно, за да се преборят с конкуренцията! Те не са имали чувствителността на твореца. Били са просто бизнесмени — какъвто съм и аз. — Долавяйки вътрешната й съпротива, той хвана умолително ръката й и продължи: — Леонора, в безизходица съм! Задлъжнял съм къде ли не, а сега още повече, за да задвижа тази кампания! Фабриката се бори за оцеляването си!

Леонора се обърна и се вгледа в кулите на катедралата „Сан Марко“ — в същата гледка, която само преди няколко седмици й бе доставила такава наслада. По времето, когато получи тази работа. Сега обаче така обичаните кули й се сториха като легло с гвоздеи, гнездо на мечове, където тя трябваше да бъде прободена за наслада на простолюдието. Днес лагуната бе спокойна и неподвижна, обаче в нейния ум се вихреха ветрове.

Умът ми се носи по бурните води на океана.